Александър Солженицин: Един ден на Иван Денисович

— Абе ти какво си се разплискал бе, говедо! Така ли се мие?

— Гражданино началник, инак не мож се изми, засечено е…

— Ти не си ли виждал жена си баре като мие пода бе, свиньо?

Шухов се изправи с парцала, от който се стичаше вода. Усмихна се простодушно, показвайки липсата на зъби, оредели от скорбута в Уст-Ижма през четирийсет и трета година, когато все си беше отишъл. Тъй я беше закъсал, че кървавият дрисък и червата му изкарваше, изтощеният стомах нищо не искаше да приеме. Та сега само едно фъфлене от онова време му остана.

— От жената мене, гражданино началник, в четирийсет и първа година ме махнаха. Не я помня вече жената — имаше ли я, нямаше ли я…

— Ей тъй мият те… Нищо, мършите му, да свършат не могат и не искат. Хляба си не струват, дето им го дават. С лайна да ги храниш тях.

— Абе кому на дядовия го мият всеки ден, бе? От влага не можем се отърва. Я слушай, ей, осемстотин петдесет и четвърти! Забърши го, колкото да се понамокри, и да те няма.

— Оризът! Ти не сравнявай просото с ориза!

Шухов чевръсто зашета.

Работата — тя е като тоягата, два края има: за хора ли го правиш — качество дай, за глупак ли го правиш — хвърли му прах в очите.

Че инак откога да са изпукали, така си е.

Шухов забърса дъските тъй, че сухи петна да няма, парцалът неизцеден хвърли зад печката, обу си валенките на прага, лисна водата на пътечката, дето минаваше началството — и напреки, край банята, край тъмната ледена сграда на клуба, зацепи към столовата.

Трябваше и в лазарета да свари, пак се беше схванал целият. И още, пред столовата на надзирателите да не се надене: заповед имаше от началника на лагера, и то строга: закъснелите да се хващат и да се вкарват в карцера.

Пред столовата днес — просто да се чуди човек — не е затлачено и опашка няма. Влизай.

Вътре се вдигнала пара като в баня — дипли студ от вратата и пара от чорбата. Бригадите бяха насядали по масите или се блъскаха по пътеките, чакаха да се освободят места. С крясъци, през теснотията, по двама, по грима бачкатори от всяка бригада носеха на дървени табли паници чорба и каша и диреха място по масите. И все едно, не чува заплесът, дръвникът му неден, ей го, блъсна таблата, плис, плис! Тури му един със свободната ръка — по врата, по врата: Само така! Не стой на пътя, не заничай къде има за облизване.

Там, на една маса, още лъжицата си не натопило, младо момче се кръсти. Украинец, значи, западен, и то новак.

Руснаците — те и с коя ръка се кръсти са забравили.

Да се седи в столовата е студено, повечето ядат с шапки, но без да бързат, гонейки парченцата скапани дребни рибки между листата почерняло зеле и плюейки костите върху масата. Като се натрупа цял куп — преди следващата бригада някой ще ги бръсне и там си дохрусват под краката.

А да плюеш направо на пода — смята се един вид неприлично.

По средата на бараката вървяха два реда диреци ли, подпорки ли и до един от тези диреци седеше събригадникът на Шухов, Фетюков, пазеше му закуската. Това беше от най-последните бригадници, по-долен и от Шухов. Наглед бригадата цялата все с черни ватенки, едни и същи, ама отвътре никакво равенство — на стъпала върви. Буйновски не ще го туриш с паницата да ти седи, то и Шухов не се хваща за всяка работа, и под него има.

Фетюков забеляза Шухов и въздъхна — отстъпи му мястото.

— Вече всичко изстина. Тъкмо се канех да го подхвана вместо теб, мислех, че си в карцера.

Тръгна си, защото знаеше, че Шухов нищичко няма да му остави и двете паници ще лъсне.

Шухов измъкна от валенката си лъжицата. Тая лъжица му беше свидна, пребродила беше с него целия Север, сам си я беше отлял с пясък от алуминиева жица, беше я и белязал „Уст-Ижма, 1944“.

После свали шапката от бръснатата си глава — колкото и студено да е, не можеше да се остави да яде с шапка — и като разбълника обистрената чорба, бързо провери какво му се е случило в паницата. Средна хубост. Не е да са наливали от пълен казан, ама не е и от мътилката. Пък и Фетюков си го бива за това — докато варди паницата, да излови от нея картофите.

Едно й е доброто на чорбата — дето е гореща, но на Шухов сега му се случи съвсем изстинала. Той обаче засърба като всякога бавно, с апетит. Сега на, ако ще да ти пари отдолу — не бързай. Като махнеш съня, лагеристът живее за себе си само 10 минути сутрин на закуска, на обяд пет и пет на вечеря.

Чорбата ката ден е все една и съща, зависи какъв зеленчук ще турят за зимата. Лави бяха зазимили едни-единствени солени моркови — тъй си и тръгна: чиста морковена чорбица от септември, та до юни. А сега — зеле, почерняло. Най-ситото време за лагериста е юни: всичкият зеленчук свършва и го сменят с булгур. Най-лошото време — юли: гола коприва дробят в казана.