Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

След като изнесоха двете параши, старчоците дневални се скараха кой да ходи за вряла вода. Караха се свадливо, като жени. Електроженистът от 20-а бригада кресна:

— Ей, мърши — и запокити по тях валенката. — За нула време ще ви помиря.

Валенката се фрасна в дирека. Млъкнаха.

В съседната бригада помощник-бригадирът тихо ръмжеше:

— Васил Федорич! Тия от кухнята са го прекалили, гадовете: бяха четири по деветстотин, смъкнали са ги на три. От кого да режем?

Тихо го каза, ама къде ти, цялата тая бригада го чу и спотаи дъх: кому ли ще отрежат довечера пая?

А Шухов не мърда, лежи си върху дюшемето от спитените дървени трици. Едното поне да беше надделяло: треската да го затресе, както трябва, или да му поолекне. Пък то — наникъде.

Докато баптистът си шепнеше молитвите, отвън се върна Буйновски и съобщи, без да се обръща към никого, но някак злорадо:

— Ха сега да ви видя, червенофлотци! Трийсет градуса не ни мърдат!

И Шухов се реши — давай към лазарета.

Но тъкмо в тоя момент нечия властна ръка свлече от него памуклийката и одеялото. Шухов отметна ватенката от лицето си, надигна се. Под него наравно с горния нар стоеше мършавият Татарин.

Значи, не дежури на реда си и тихо се е промъкнал.

— Щ — осемстотин петдесет и четири! — прочете Татарина по бялата кръпка на гърба на черната ватенка. — Три денонощия карцер с_ извеждане_!

И още щом се разнесе особеният му гъгнив глас, из цялата полутъмна барака, където тук-там мъждукаше по някоя лампа и на петдесетте четворни дървеничеви нара спяха двеста души, всичко живо изведнъж се размърда, а още нестаналите припряно се застягаха.

— За какво, гражданино началник? — колкото се може по-жално запита Шухов, макар да не се беше уплашил кой знае колко.

Защото с извеждане на работа — то си е половин карцер, и топлата чорбица ще си получиш, и за мислене време не остава. Истинският карцер — той вече е без извеждане .

— Излежаваш се, а? Марш към комендантството — обясни лениво Татарина, защото и на него, и на Шухов, и на всички им беше ясна причината за карцера.

Кьосавото сбръчкано лице на Татарина нищо не изразяваше. Той се обърна, дирейки втора жертва, но вече всички, кой в полумрака, кой под лампата, и на първия етаж по наровете, и на втория, мушеха крака в черните ватени панталони с номера на лявото коляно или вече облечени се пристягаха и бързаха към вратата — да излязат преди Татарина на двора.

Да бяха одрусали Шухов с карцер за нещо друго, дето да беше заслужил — нямаше толкова да го е яд. И за яд си беше — винаги между първите ставаше. Но да се оправи с Татарина беше невъзможно, знаеше си го. И продължавайки да се оправдава просто защото така си му е редът, Шухов, както си беше, с ватените панталони, несвалени за през нощта (малко над лявото коляно също беше зашита овехтяла мръсна кръпка и върху нея написан с черна, вече избеляла боя номер Щ-854), навлече памуклийката (на нея тия номера бяха два — на гърдите един и един на гърба), избра си валейки от купчината на пода, сложи си шапката (със същата кръпка и номер отпред) и излезе подир Татарина.

Цялата 104-а бригада видя, като отвеждаха Шухов, но никой дума не продума: нито смисъл имаше, нито има какво да кажеш. Бригадирът би могъл малко нещо да се застъпи, ама пък него вече го нямаше. Шухов и той никому дума не продума, да не ядоса Татарина. Закуската ще му запазят, ще се сетят.

Така и излязоха заедно.

Пара се вдигаше от студа, дъхът ти секва. Двата големи прожектора от крайните ъглови кули биеха накръст през зоната. Светеха и лампите по зоната, и вътрешните лампи. Толкова много ги бяха нафраскали, че съвсем замъгляваха звездите.

Бързо сновяха насам-натам зековете 1 1 Зек — съкратено от „затворник“. — Б.пр. , всеки по своята работа, скърцайки с валенките по снега — кой към нужника, кой за складчето, някой до бараката за колети, друг булгур понесъл в индивидуалната кухня. И всички сгушили глави в раменете, пристегнали ватенките, и на всеки му студено, не толкова от студа, колкото от мисълта, че цял един безкраен ден има да бере от тоя студ. А Татарина със стария си шинел с омаслени сини петлици си вървеше спокойно и като че за него студ нямаше.

Минаха покрай високите дървени тараби на БУР-а 2 2 БУР — Бригада с усилен режим. — Б.рус.ред. — вътрешнолагерния затвор, покрай бодливата тел, предпазваща лагерната фурна от затворниците; покрай щабната барака, дето, хваната с дебела тел, висеше на дирека заскрежената релса; край другия дирек, дето е на завет, че да не показва много ниска, цял покрит със скреж, висеше термометърът. Шухов с надежда изви очи към млечнобялата му тръбичка: ако покажеше четирийсет и един, можеше и да не ги изкарат на работа. Само че къде ти днес четирийсет!