Александър Солженицин - Великденско кръстно шествие

В днешно време познавачите ни учат, че с маслени бои не трябвало да се рисува всичко точно както си е. Че за това си имало цветна фотография. Че с разкривени линии и със съчетания от триъгълници и квадрати се предавала мисълта на предмета вместо самия предмет.

А аз не разумявам коя цветна снимка ще ни подбере нужните лица и ще ги вмести в един кадър от великденското шествие на патриаршеската църква в Переделкино половин век след революцията. Дори само това великденско църковно шествие би ни обяснило много неща, ако бъде изобразено с най-старите похвати, — дори без триъгълници.

Половин час преди тържествено да отекнат камбаните, дворът на патриаршеската църква „Преображение Господне“ изглежда като стъргало край танцова площадка на някое затънтено, буйно работническо селище. Момичетата са с шарени кърпи и спортни панталони (има и с поли), гласовити, обикалят по три, по пет, ту се набутват в църквата, ала в притвора има много народ, още от ранна вечер бабичките са си заели местата, момичетата се посдърпат с тях и — навън; ту се въртят из двора на храма, възкликват най-безцеремонно, подвикват си една на друга и зяпат зелените, розови и бели светлинки, запалени до външните, стенни икони и по гробовете на архиереите и протопрезвитерите. А младежите — и яките, и кекавите — всички изглеждат като победители (кого ли са победили през своите петнадесет-двадесет години освен на хокей…), почти всички са с каскети, с ушанки, а гологлавите не че са свалили шапка тук, ами просто така си ходят, всеки четвърти е пийнал, всеки десети — пиян, всеки втори пуши, и то по отвратителен начин — залепил с плюнка цигарата за долната си устна. И още преди тамяна, вместо тамян, от църковния двор към великденското небе, покрито със сиво-кафяви неподвижни облаци, се възнасят в електрическата светлина сиви кълба тютюнев дим. Плюят по асфалта, забавляват се, като се блъскат помежду си, свиркат оглушително, някои дори псуват, неколцина са с транзистори, надули са танцова музика, други прегръщат гаджетата си пред очите на хората, дърпат си ги, оглеждат се наежено и очакваш да измъкнат ножовете: първо един срещу друг, сетне и срещу вярващите. Понеже цялото това младо поколение гледа на православните не като по-млади на по-възрастни, не като гости на стопани, а като господари на буболечки.

Все пак не се стига до ножове — от приличие има трима-четирима милиционери, които обикалят ту тук, ту там. И псувните не огласят целия двор, а просто се изричат на висок глас, в задушевен руски разговор. Затова милицията не вижда да има някакви нарушения и се усмихва дружелюбно на подрастващата смяна. Няма да седне да им измъква цигарите от устата или да им събаря шапките я: нали са на двора и правото да не се вярва в Бога се гарантира от конституцията. Милицията искрено вижда, че няма в какво да се намесва, не съзира криминално престъпление.

Изтикани до оградата на гробището и до стената на църквата, вярващите не че възразяват, ами се озъртат да не би на това отгоре да ги намушкат, да не би някой да им отнеме часовниците, по които се сверяват последните минути до възкресението Христово. Тук, извън храма, те, православните, са и много по-малко от веселяците, от разпасаното гъмжило. Те са наплашени и обезправени повече, отколкото по време на татарите.

Сигурно татарите не са напирали толкова срещу Светата утринна служба.

Границата на криминалното не бе престъпена, бандитизмът беше безкръвен — обидата бликаше само от апашки извитите устни, от наглите приказки, от буйния смях, от ухажванията, опипванията, пушенето, плюенето на две крачки от страстите Христови. От победоносно-презрителния вид на сополанковците, дошли да видят как старците повтарят обредите на прадедите.

Сред вярващите се мяркаха едно-две еврейски лица с меки черти. Бяха или покръстени, или просто наблюдатели. Озъртаха се предпазливо и също чакаха кръстното шествие.

Непрекъснато хулим евреите, те все ни пречат, но не е зле да се огледаме: какви руснаци откърмихме? Озърне ли се човек — ще се вцепени.

И уж не са щурмоваците от 30-те години, не са онези, които измъкваха от ръцете на хората осветените козунаци и дюдюкаха като дяволи — не! Тези дори изглеждат любознателни: хокейният сезон по телевизията вече е приключил, футболният още не е започнал — скука, затова се тикат към прозорчето, където се продават свещите, разбутват християните, сякаш са чували с трици, и като корят „църковния бизнес“, кой знае защо, си купуват свещи.