Александър Солженицин - Захар Торбата

Приятели мои, искате да ви разправя нещо от велосипедното лято ли? Добре, стига да не ви е скучно, чуйте за Куликовото поле.

Отдавна го бяхме взели на мушка, но все се отвявахме другаде. А и нали не ни зоват натам шарени рекламни табла, няма указатели и не на всяка карта можеш да го намериш, макар тази битка от четиринадесети век да е струвала на руското тяло и руския дух по-скъпо, отколкото Бородино през деветнадесети. Не само у нас, ами и в цяла Европа такава битка се случва веднъж на петстотин години. Това е била битка не между княжества, не между армии на държави, а битка между континенти.

Може би пътят ни да не беше най-удобният: от Епифания през Казановка и Монастиршчина. Само защото преди това не беше валяло, успяхме да въртим педалите, не мъкнехме велосипедите за кормилата, а през Дон, който още не беше придошъл, и през Непрядва прекарахме колелата си по двудъсчените пешеходни мостчета.

От по-рано, от високото, видяхме на една друга обширна височина сякаш игла да се издига към небето. Слязохме по склона и я загубихме от поглед. Отново започнахме да се изкачваме и тя пак се показа, сега вече я виждахме по-ясно, а до нея ни се стори, че има нещо като църква, но някак странна — каквато може да ти се привиди само в приказка: кубетата й сякаш прозираха, трепкаха, полюшваха се в струите на горещия августовски ден, не беше ясно има ли ги, или ги няма.

Добре, че се бяхме сетили да уталожим жаждата си от кладенеца и едно дере и да си напълним манерките — по-късно това ни свърши много добра работа. А селянинът, който ни услужи с кофата си, на въпроса — „къде е Куликово поле?“ ни изгледа така, сякаш бяхме шантави:

— Не е Кулико̀во, а Кулѝково. Наблизо е село Кулѝковка, а Кулико̀вка ей я някъде е, на брега на Дон, в оная посока.

След срещата си с този селянин продължихме по безлюдни черни пътища и до самия паметник няколко километра не срещнахме жива душа. Просто такъв ни беше късметът през онзи ден — не видяхме никого, само встрани от пътя се движеше жътварка, влачена от трактор, тук също неведнъж е имало хора и те още неведнъж ще идват, понеже всичко наоколо беше засято, докъдето окото стигаше, и вече доузряваха — къде елда, къде цвекло, детелина, овес и ръж, и грах (и ние си изронихме от него), ала все пак през онзи ден нямаше никого и ние минахме сякаш през свещено, безмълвно бранище. Можехме спокойно да си мислим за русокосите ратници, за деветимата от всеки десет, заровени ей тук, на разтег и половина под нас, бяха се разтворили в земята, само и само Рус да се отърси от поганците.

Цялото това плавно, широко нанагорнище към Мамаев хълм нямаше как да е променило очертанията си дори за шест века, най-много гората да е била изсечена. Точно тук някъде, из видимата околност, от вечерта на седми септември и през нощта, преминавайки през Дон, са отсядали да си нахранят конете (само че пешаците са били повече), да донаточват мечовете си, да крепнат духом, да се молят и да гадаят — почти четвърт милион руси, над двеста хиляди. Тогава народът ни едва ли е бил и на една седма толкова многолюден, колкото сега, и е невъзможно човек да си представи цялата тази огромна сила — двеста хиляди!

И от всеки десет воини деветима са очаквали последното си утро.

А и Дон тогава не са го прекосили от добро — кой по своя воля ще тръгне да се бие така, че пътят му назад да е отрязан от река? Горчива е историческата истина, но по-лесно е да се каже, отколкото да се премълчи: не само черкези и генуезци е имало в Мамай, не само литовците са били в съюз с него, но и рязанският княз Олег. (И как да не го разбере човек, не е имало друг начин да запази кръстопътното си владение от татарите. Седем, три и две години преди това те опожарявали земите му.) Точно поради тази причина русите минали отвъд Дон, за да запазят гърба си от своите, от рязанците: да не вземат братята по вяра да ги ударят изотзад.

Иглата отново се появи пред нас, вече не като игла, а като кула, съвсем различна от другите кули, ала не можахме бързо да стигнем до нея: черните пътища свършваха при посевите, ние прокарвахме велосипедите си по синорите — и най-сетне, направо изпод земята, без да започва отникъде, се провидя тревясал, буренясал, изоставен стар път, който по-близо до паметника личеше много добре, имаше и канавки.

Посевите секнаха, склонът премина в истинско бранище, парче оцеляло, незасято поле, само че покрито не с коило, а с твърди треви — и нямаше как по-добре да се почете това отколешно място: вдишвай волния въздух, огледай се и виж! — как по изгрев-слънце връхлитат един връз друг Теребей и Пересвет, как пряпорците се издигат едни срещу други, как монголската конница пуща стрели, разтърсва копия и с изкривени лица се спуска да тъпче руската пехота, да къса руското ядро — и ни гони натам, откъдето сме дошли, натам, където от Непрядва и Дон се издига млечният облак на мъглата.