Александър Солженицин: Един ден на Иван Денисович

Влязоха в щабната барака и право в надзирателската. Там стана ясно, както Шухов вече си беше направил сметката по пътя: никакъв карцер няма да има, ами просто подът не е мит. Сега Татарина съобщи, че му прощава, и нареди да измие дъските.

Миенето на пода в надзирателската беше работа на специален зек, когото не извеждаха от зоната — прякото задължение на дневалния по щабна барака. Но той, отдавна свикнал с щабната барака, имаше достъп в кабинетите на майора, на началник-режима, на ченгето, слугуваше им, понякога чуваше такова, дето и надзирателите не го знаеха, и от известно време си беше направил сметка, че да им мие пода на простите надзиратели, един вид не е за него. Направиха си устата надзирателите веднъж-дваж, разбраха, че няма да стане, и почнаха за тая работа от бачкаторите да хващат .

В надзирателската лудо бумтеше печка. Разсъблечени по мръсни рубашки, двама надзиратели играеха шашки, а третият, както си беше, запасан, с кожуха и валенките, спеше на тясната пейка. В ъгъла стоеше кофа с парцал.

Шухов се зарадва и каза на Татарина заради прошката:

— Благодаря, гражданино началник! Никога вече няма да се излежавам.

Законът тук беше прост: свършваш и си отиваш. Сега, като му дадоха работа на Шухов, сякаш че му попремина. Взе кофата и без ръкавици (в залисията ги беше забравил под възглавницата) тръгна към кладенеца.

Бригадирите, дето бяха ходили в ППЧ-то — планово-производствената част, — се бяха скупчили край дирека, а един от по-младите, бивш герой на Съветския съюз, се беше изкатерил горе и чистеше термометъра.

Отдолу го съветваха:

— Дишай настрана, че ще се покачи!

— Покачи-фуйкачи!… Все тая.

Тюрин, Шуховият бригадир, сред тях го нямаше. Шухов, оставил кофата и сврял ръце в ръкавите, наблюдаваше любопитно.

А оня на дирека дрезгаво се обади:

— Двайсет и седем и половина, неговата мама.

Погледна още веднъж за всеки случай и скочи.

— Абе, тоя не е верен бе, винаги лъже — подвикна някой. — Баш на тебе в зоната точен ще ти сложат.

Бригадирите се пръснаха. Шухов хукна към кладенеца. Ушите под спуснатите, но развързани капаци на ушанката, понаболяваха от студа.

Гърлото на кладенеца беше хванало дебел лед, та кофата едва влизаше в дупката, а и въжето се беше вкочанило.

Върна се в надзирателската с димяща кофа, без да усеща ръце — натопи ги в кладенчовата вода. Позатопли се.

Татаринът го нямаше, бяха се събрали четирима надзиратели, зарязали бяха и шашките, и спането, и спореха по колко грухано просо ще им дадат през януари (в селището снабдяването беше лошо и на надзирателите, макар купони отдавна да нямаше, им продаваха туй-онуй отделно от селищните, с намаление).

— Я затваряй хубаво вратата бе, мършо! Духа! — забеляза го един от тях.

Хич не вървеше от сутринта да си мокри валенките. А и до бараката да отърчи, други обуща няма. Какво ли не видя Шухов за осемте години: случвало се беше и съвсем без валенки да изкарат зимата, че и обуща да не им дадат, ами с цървули и ЧТЗ 3 3 ЧТЗ — Челябински тракторен завод. Произвеждал през войната широко разпространени обувки с подметки от автомобилна гума, а отгоре с плат, брезент или просто тънка кожа. — Б.пр. (терлик, го речи, гумен, автомобилна диря оставя). Сега уж с обувките се пооправи — през октомври той получи (ама как — завъртя се покрай помощник-бригадира в склада) здрави обуща с фортове, широки — тъкмо за две топли партенки. Има-няма седмица ходи като сватбарин, все току потрепваше с новичките токове. А през декември ей ти ги и валенките, живот! Няма да се мре. Добре, ама някакъв дявол от счетоводството подшушнал на началника: валенките, рекъл, да получат, ама обущата да сдадат. Не било редно зекът два чифта наведнъж да има. И трябваше Шухов да избира: или с обувки цяла зима, от край до край, или с валенки, та ако ще и циганско лято да е, обущата се връщат. Пазеше ги, със смазка ги мажеше, да омекнат, нови-новенички обуща, ех — през тия осем години за нищо не му беше примъчнявало толкова, колкото за тях. Струпаха ли ги на камара, пролетта вече няма да са твои. Сега Шухов така я намисли: пъргаво изхлузи валенките, остави ги в ъгъла, хвърли върху тях партенките (лъжицата издрънча на пода; колкото и набързо да се стегна за карцера, ама лъжицата не беше забравил) и бос, щедро разплисквайки с парцала вода, се юрна под валенките на надзирателите.

— Ей! Гад! Я по-полека! — сепна се един, сгънал крака на стола.

— Ориза ли! Оризът по друга норма върви, с ориза не сравнявай.