Понесе се Шухов в тръс към бараката. По плаца, от край до край, жива душа няма и целият лагер като че беше запустял. Настъпила беше оная минутка, къса, ленива, когато вече всичко е свършено, но се правят, че не е, че уж няма да има развод. Конвоят седи в топлите казарми, сънени глави на пушките обляга — и на тях не им се ще да стърчат в тоя студ по кулите. Пропускателите на главната порта досипват в печката въглища. Надзирателите в надзирателската допушват последната цигара преди обиска. А затворниците, вече навлечени с всичките си дрипи, препасани с всички връвчици, омотали се от брадата до очите с парцали — лежат с валенките по наровете върху одеялата и затворили очи, блаженстват. Чак докато бригадирът се провикне: — „Ста-вай!“
Дремеше с цялата девета барака и 104-а бригада. Само помощник-бригадирът Павло шава устни, пресмята нещо си с моливчето и на горния нар баптистът Альошка, съседът на Шухов, чистичък, умничък, чете тефтерчето си, дето си има преписано половината евангелие.
Шухов нахълта, макар и стремглаво, ама съвсем тихо и — право към нара на помощник-бригадира.
Павло вдигна глава.
— Нима ви се размина, Иван Денисич? Живи и здрави? (Украинците, западните, не мож ги научи, и туйто, те и в лагера на име и презиме си приказват, та и на Ви.)
И веднага посегна към масата за хляба и му го подаде, а връз хляба захар една лъжичка обърната, като хълмче бяло.
Много бързаше Шухов и все пак отвърна, както се подобава (помощник-бригадирът и той е началство, от него даже повече зависи, отколкото от началник лагера). Хем как бързаше, захарта от хляба направо налапа, с език я обра, единият му крак на подпорката — качва се постелята си да оправи, — ама дажбицата си и оттам, и оттатък огледа, че свари и на ръка да я претегли: има ли ги вътре тия петстотин и петдесет грама, полагащите се. То дажбите чет нямат, дето ги е получавал той по затворите и лагерите, но макар и едничка да не бе проверил досега на кантар, макар да вдига шум и да си търси правото, като човек свит да не е допускал, но както на всеки затворник, и на Шухов отдавна му беше ясно — мериш ли честно, в хлеборезницата не ще се задържиш дълго. Че удрят във всяка дажба, удрят — ама колко, малко ли, много ли? И всеки ден гледаш, душицата си залъгваш — току-виж днеска не са минали толкова? Току-виж, тъкмо на моята грамовете горе-долу са докарали?
„Двадесетина грама ще липсват“ — реши Шухов и разчупи хляба на две. Едната половина пъхна в пазвата си, под памуклийката, а там той си има нарочно пришито джобче, бяло (във фабриката памуклийките за зековете се шият без джобове). Другата половина, спестената на закуска, мислеше да я изяде на часа, ама надве-натри яденето не е ядене, не засища, нахалост отива. Понечи да мушне комата в шкафчето, но пак се отказа: сети се, че дневалните вече два пъти за кражби са бити. Барака голяма, като хан.
И затова, без да изпуща хляба от ръце, Иван Денисович изхлузи крака от валенките, печен беше, та и партенките, и лъжицата останаха в тях, изкатери се бос горе, разшири дупчицата на дюшека си и там, в дървените трици, скри своята половинка. Смъкна шапката от главата, изкара от нея вдяната иглица (и тя скрита надълбоко, че на обиска, на тараша де, и шапките опипват; случи се веднъж, надзирателят се набоде на иглата, та само дето не му разби главата от яд). Боц, боц, боц — ето че и дупчицата от скритата половинка прихвана. През туй време и захарта в устата му се изгуби. Всичко в Шухов беше напрегнато до пръсване — ей-сега нарядчикът ще кресне от вратата. Пръстите чевръсто шаваха, а главата наместваше нещата едно подир друго, кроеше за по-нататък.
Баптистът четеше евангелието, уж че наум, ама някак шепнешком (може заради Шухов да е, нарочно, те, тия баптисти, обичат да агитират):
— „Само да не пострада някой от вас като убиец или като крадец, или злодей, или като посягащ на чуждо. А ако е за вярата, не се срамувай, а прославяй бога за такава участ.“
Ама Альошка си го бива: как майсторски го завира това тефтерче в цепката на стената — още на ни един тараш не са го открили. Все с тия бързи движения Шухов преметна ватенката на пречката, наизвади изпод дюшека ръкавици, чифт протрити партенки, връвчица и парцалче с две връзки. Поразнесе малко триците (тежки са те, степани), подмушна одеялото отвътре, хвърли възглавката на мястото й — бос се свлече долу и взе да се обува, отначало хубавите партенки, новите, подир тях лошите, отгоре.
И в тоя миг бригадирът се окашля, стана и обяви:
Читать дальше