Александър Солженицин: Един ден на Иван Денисович

— Кррай на спането, сто и четвърта! Излизай!

И тутакси цялата бригада, кой дремал, кой не дремал, стана, запрозява се и тръгна към изхода. Бригадирът деветнайсет години лежи, той на развод минутка по-рано няма да ги изкара. Щом е казал — „Излизай!“, значи край, ще се излиза.

И докато бригадниците, пристъпвайки тежко, мълчешком излизаха един подир друг отначало в коридора, после в преддверието и на площадката — под стряхата, а бригадирът на 20-а и той като Тюрин се провикна: „Излизай!“, Шухов свари да обуе валенките с двете партенки, ватенката си да навлече връз памуклийката и здраво да се препаше с връвта (дето имаха кожени ремъци, иззеха им ги — какви ти ремъци в спецлагер).

Така Шухов за всичко сколаса и в преддверието настигна последните си събригадници — номерираните им гърбове се изнизваха през вратата на площадката. Въздебели, намъкнали върху себе си всичко, каквото имаха за обличане, бригадниците на верев, на върволица, без да се изпреварват, тежко крачеха към плаца и само снегът прискърцваше.

Все още беше тъмно, макар откъм изгрев небето да зеленееше и да се развиделяваше. И тънък, зъл излизаше от изгрева ветрецът.

Ей от тая минута по-горчива няма — отиването сутрин на развод. По тъмно, по мрак, с гладен корем за цял ден. Езикът ти се схваща. Думица не ти се издумва.

По плаца търчи насам-натам младшият нарядчик.

— Още ли да чакам бе, Тюрин? Пак се влачиш?

Младшият нарядчик може Шухов да уплаши, ама не и Тюрин. Той за него и дъхът си няма да изхаби на тоя студ. Върви си мълчешком. И бригадата подире му, по снега туп-туп, скръц-скръц.

Ама килото сланина, види се, е занесъл, защото пак в своята си колона отиде, 104-а, по съседните бригади си личи. На социално-битовия комплекс някои по-бедни и по-загубени ще натирят. Ох, какво студуване ще падне там днеска: двайсет и седем, че и ветрец, и ни завет, ни топлинка някаква!

На бригадира много сланина му трябва: и в ППЧ-то да носи, и търбуха си да подсигури. Той, макар да не получава колети, без сланина не остава. Който от бригадата получи — веднага му носи.

Инак няма да прокопсаш.

Старшият нарядчик отмята по дъсчицата:

— Ти, Тюрин, днеска един болен имаш, двайсет и трима извеждаш, така ли?

— Двайсет и трима — кима бригадирът.

Кого няма? Пантелеев го няма. Че той ли е болен бе?

И веднага шушу-мушу: Пантелеев, кучето, пак в зоната остава. Никакъв болен не е той, ами ченгето го е оставило. Пак ще клепа някого.

През деня ще си го извикат без спънки, ако щеш три часа го дръж, никой не чул, не видял.

А го минават по болест…

Целият плац чернее от ватенки — и по него бавно се изнизват бригадите напред, към тараша. Сети се Шухов, че щеше да подновява номерчето на памуклийката си, провря се от другата страна на плаца. Там пред художника се бяха наредили двама-трима зекове. И Шухов застана. На наша милост номерът му е само за беля, по него и надзирателят отдалеко ще те запомни, и конвоят ще те запише, но не си ли го подновиш навреме, пак ще си идеш в карцера: да си се погрижил за номера си. Кой не ти е крив?

Художниците в лагера са трима, рисуват на началствата безплатни картини, но се и редуват да ходят на развод номерата да пишат. Днес старчето с бялата брадичка като маже с четката номера на шапката — досущ поп, когато миросва по челото.

Помаца, помаца, па току духа в ръкавицата си. Ръкавицата му плетена, тънка, ръката вкочанясва, не изписва цифрите.

Художникът му поднови „Щ-854“ върху памуклийката и Шухов, вече без да препасва ватенката, защото тарашът, кажи го, почваше, с връвчицата в ръка настигна бригадата. И веднага подуши: събригадникът му Цезар пушеше, хем пушеше не лула, ами цигара — значи може да го изръси. Но Шухов не тръгна направо на просия, ами застана ребром до самия Цезар и се загледа покрай него.

Гледаше покрай него и уж равнодушно, но виждаше как след всяко дръпване (Цезар дръпваше рядко, умислено) венчето червена пепел пъплеше по цигарата, смалявайки я, и се примъкваше към цигарето.

Тутакси и Фетюков, чакалът му, се присламчи, изтъпанчи се право срещу Цезар и го зяпна в устата, очите му святкат.

На Шухов шушка тютюн не му беше останала и не предвиждаше за днес, преди мръкнало, да се сдобие — той цял трепереше от очакване и тоя фас сега му беше като че ли по-желан от самата свобода, — но не би се резилил като Фетюков да зяпа в хорските уста.

В Цезар всички нации са се омесили: нито да е грък, нито евреин, нито циганин — върви го разбери. Млад е още. Филми снимал за киното, но не доснимал и първия, като го затворили. Мустаците му, едни гъсти, лепнали, черни. Затова не го обръснаха тук, щото в делото си е тъй, на снимката.