Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Началникът на караула прочете ежедневната, дотегнала на всички арестантска „молитва“:

— Внимание, затворниците! По време на прехода да се спазва най-строг ред в колоната! Да няма изоставане, да няма избързване, от петорка в петорка да не се преминава, да няма приказки, да няма заглеждане встрани, ръцете да се държат само отзад! Крачка надясно, крачка наляво — се смятат бягство, конвоят открива огън без предупреждение! Направляващият, ходом марш!

И трябва да бяха тръгнали по пътя двамата предни конвойни. Люшна се колоната отпред, заклати рамене и конвоят вляво и вдясно от колоната на по двайсетина крачки, а един от друг на десет крачки, тръгнаха, взели автоматите за стрелба.

Сняг не беше валяло почти цяла седмица, пътят е очертан. Избиколиха лагера — вятърът заби странично в лицето. С ръце отзад, навели глави, колоната пое като на погребение. И виждаш само краката на двама-трима от предните и парче отъпкана земя, колкото и ти да пристъпиш. И сегиз-тогиз някой конвоен ще кресне: „Ю-четирийсет и осем! Ръцете отзад!“ „Бе, петстотин и две, по-живо!“ После и те взеха по-рядко да се обаждат: вятърът реже, не може да се гледа от него. Пък конвойни не могат се превърза с парцал, не се полага. И тяхната служба не е лека…

В колоната, като е по-топло, всички приказват — и да им викаш, и да не им викаш. А днес всички се сгънали одве, всеки се гуши зад гърба на предния, всеки с мислите си.

Мисълта затворническа — и тя не е свободна, все натам се връща, все около едно се върти: дали няма да набарат хляба в дюшека? Ще го освободят ли в лазарета довечера? Ще запрат ли капитана, или няма да го запрат? И как ли Цезар се е докопал до топлото си бельо? Сигур е бутнал някому в склада за личните вещи, инак откъде?

От туй, че закуси без хляб и всичкото го беше ял изстинало, днес на Шухов му беше гладно. И за да не му премалява на стомаха, за да го накара да мълчи, той престана да мисли за лагера, почна да мисли как след някое време ще пише писмо до къщи.

Колоната мина покрай дърводелския, зекове го строиха, покрай жилищата (пак зекове сглобяваха бараките, а живеят други), покрай клуба, новия (пак всичко зековете — от темела до рисунките по стените, но киното е за други) и излезе колоната в степта, право срещу вятъра, срещу кармъзения изгрев. Гол, бял сняг се стеле наляво и надясно, до края, и по цялата степ едно-едничко дръвче няма.

Започнала бе нова година, петдесет и първа, и имаше Шухов през нея право на две писма. Последното го беше пратил през юли, а отговорът му дойде през октомври. В Уст-Ижма редът беше друг, пиши, ако щеш, всеки месец. Ама какво ли ще кажеш в писмото? Все едно, не пишеше Шухов по-често, отколкото сега.

От къщи беше излязъл на двайсет и трети юни четирийсет и първа година. Върна се в неделя народът от литургия в Поломня и викат: война. В Поломня научила пощата, а в Темгеньово никой нямаше радио преди войната. Сега вече пишат, във всяка къща радио бръмчи, от уредбата.

Писма да пишеш — все едно в чер въртей камъчета да хвърляш — отишло, та се не видяло. Мигар ще напишеш в каква бригада работиш, какъв бригадир ти е Андрей Прокофиевич Тюрин. Сега с Килгас, латвиеца, по̀ има за какво да говориш, отколкото с домашните.

Пък и те два пъти на годината ще ти напишат — мож ли ги разбра как живеят. Председателят на колхоза бил нов — той комай всяка година е нов. Колхозът уедрили — че то него и по-рано го уедряваха, сетне го дробиха наново. Е, и на тия, дето нормата трудодни не изпълнявали, свили им личното до декар и половина, а на някои и досами вратника го отрязали.

Едно Шухов не проумява, онова, дето пише жената, че от войната насам жива душа в колхоза не се е притурила: и момци, и моми, всеки, кой както сварил, се изнизвали поголовно или в града по заводите, или на торфоразработките. От войната половината мъже изобщо не се върнали, а които се върнали, никакъв колхоз не признават: живеят си вкъщи, работят частно. Туй са те мъжете в колхоза: бригадирът Захар Василич и Тихон дърводелецът, осемдесет и четвърта подкарал, наскоро се оженил и деца вече имал. Опъват каиша пак жениците, същите от трийсета година.

Ей това на не го разбира Шухов, и туйто: живеят си у дома, а работят чуждо. Виждал беше той живот едноличен, виждал беше и колхозен, но такова, селяните в своето си село да не работят — това не го приема. Нещо като на гурбетлък ли ги избива? Ами коситбата?

Гурбетлъка, писа жената, отдавна го зарязали. Нито дюлгери да ходят, дето се славеше краят им, нито лозови кошове да плетат, никой сега не се интересува от тия работи. Ами излязъл един нов занаят, весел — килимчета да рисуват. Домъкнал някой от войната шаблончета и оттогава тръгнало, тръгнало и все повече такива майстори-рисувачи се навъждат: никъде не се водят, никъде не са на работа, един месец помагат на колхоза — тъкмо по коситбата и жътвата, но поради това пък за единайсет месеца бележка му дава колхозът, че еди-кой си колхозник е освободен по свои си работи и — пито-платено. Сноват си из цялата страна, даже със самолети летят, щото им било скъпо времето, а пари ринат с хиляди и хиляди и навсякъде килимчета рисуват: петдесет рубли за килимче върху какъв да е стар чаршаф, който дадеш, който ти се откъсне — а работата по килимчето, казват, час била, не повече. И много й е голяма на жената надеждата, че ще се върне Иван и също такъв рисувач ще стане. И тогава и те ще се измъкнат от немотията, дето са затънали сега до гуша, децата в техникум ще дадат и вместо старата прогнила къща нова ще вдигнат. Всички рисувачи нови къщи си вдигат, а край Синията къщите станали не по пет хиляди, както преди, а по двайсет и пет.