Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Лицето на бригадира цялото е надупчено от едрата шарка. Изпречил се на вятъра — хич не мигва, кожата на лицето му — като дъбова кора.

В колоната тупат ръце, разтъпкват се. Лют е ветрецът! И уж вече гарваните са накацали и на шестте кули — ама пак не пускат в зоната. Бдителност показват!

Брей! Излязоха началникът на караула и контрольорът от пропуска, застанаха от двете страни на входа, отвориха портата.

— Заста-вай по петорки! Пъррва! Вторра!

Закрачиха затворниците като на парад, само дето крак не бият! Веднъж да се доберем до зоната, пък сетне акъл не щем.

Досами пропуска е барачката на кантората, пред кантората стои строителят, бригадирите привиква, а и те сами към него свръщат. Дзер, десетникът от зековете, и той там, мръсникът му с мръсник, своите си, зековете, като кучета ги гони.

Часът е осем, осем и пет (току-що енерговлакът изсвири), началството трепери да не би зековете да пропилеят цялото време, да не вземат да се пръснат по топлиците — а денят на зековете край няма, време за всичко има. Кой как влезе в зоната, първата му работа — да се понаведе: тук тресчица, там тресчица и ето че печката светнала. И се шмугват насам-натам.

Тюрин нареди на Павло, помощника си, да върви с него в кантората. И Цезар отби натам. Цезар е богат — два пъти месечно колети, бутнал е на когото трябва и сега си кюти в кантората, уж на нормировчика помага.

А останалата сто и четвърта — веднага се изпокрива и дим да я няма.

Слънцето, червено, забулено, огря опустялата зона: къде чаркове от сглобяеми къщи, завеяни от снега, къде зид почнат и още в основата зарязан, тук счупен скреперен лост се въргаля, там скреперна лопата, по-нататък стари железарии, канавки неизровени, изкопи, ями, авторемонтната работилница, до плочата изкарана, а на рътлината — ТЕЦ-ът в началото на втория етаж.

И всичко се изпокри. Само шестимата часови стърчат на кулите и край кантората по някой шета насам-натам. На, това е тя, нашата минутка! Старшият строител, откога, казват, се канел нарядите на всички бригади от вечерта да раздава — ама все не могат дотам да я докарат. Защото от вечерта до сутринта всичките им сметки се обръщат наопаки.

А минутката — тя си е наша! Дордето началството се оправи — заври се нейде по на завет, седни, стой, има кога да превиваш кръст. Добре, ако случиш на печка — партенките си да пренавиеш, да ги подсушиш малко. Тогава целия ден краката ще са топли. Ама и без печка — пак си е хубаво.

Сто и четвърта бригада влезе в голямата зала на авторемонтната, дето от есента е застъклено и 38-а бригада бетонни плочи лее. Едни плочи са по формата си, други стоят изправеше, по-нататък арматура наредена. До тавана е високо и подът е пръстен, за топло, не ще да е топло, ама все пак тази зала я отопляват, не жалят въглищата: не хората да се греят, ами бетонът по-хубаво да се хваща. Даже термометър виси и в неделя, ако лагерът случайно не излезе на работа, един волнонаемен пак пали.

Трийсет и осма, то се знае, на чуждите не дава да припарят до печката, всичките са се разположили, партенките си сушат. Нейсе, нас и тук в ъгъла ни е добре.

Със задницата на ватените си гащи (къде ли вече не сядали) Шухов се намести на края на дървената форма и опря гръб в стената. И като се облегна — опнаха се ватенката и памуклийката и той усета отляво на гърдите си, до сърцето, да го подпира нещо кораво. Туй кораво нещо беше крайчецът на парчето хляб от вътрешното джобче, оная половинка от сутрешната дажба, дето я беше взел със себе си за обед. Винаги по толкова ся носеше той и не му посягаше до обеда. Да, ама другата половинка изяждаше на закуска, а днес не яде. И разбра Шухов, че нищо не е икономисал: загложди го веднага да си го изяде тоя хляб, на топличко. До обед са пет часа, сума време има.

А бодежите — от гърба сега в краката отидоха, краката му такива едни отмалели… Ех, да можеше край печката да е!

Шухов остави ръкавиците на коленете си, разкопча се, свали леденясалия намордник от шията, пречупи го на няколко ката и го прибра в джоба. Сетне измъкна бялото парцалче с хлебеца и притъкмил го над пазвата, та и трошица вън от него да не политне, задъвка малките хапки. Хлябът беше носил под двете си дрешки, грял го беше със собствената си топлинка и затова не беше ни най-малко замръзнал.

По лагерите Шухов неведнъж си спомняше как навремето ядяха на село: картофи — цели тигани, каша — цели котлета, а още по-преди и месо — хей такива ми ти мръвки. И мляко пиеха — до подуване. Ама не трябвало така, разбра го Шухов по лагерите. Ядеш ли — умът ти да е само в яденето, като сега — отхапваш хапката си и с език си я примляскваш, и в страните см я смучеш — и ти е от сладък по-сладък тоя хляб, черният, клисавият. Какво яде Шухов осем години, девета? Нищо. А бачка ли? Охо-хо!