Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Снежец, значи.

Защото от тоя, дето е навалял по земята, виелица като света не става.

Ей го, някой се присламчва към печата на 38-а, ама го изчушкаха оттам.

И в тоя момент в залата влезе Тюрин. Навъсен един. Разбраха бригадниците: нещо има да се прави, хем бързо.

— Така-а, сто и четвърта — огледа се Тюрин. — Всички ли сте тука?

И без да проверява и брои, защото не е било някой да му избяга, започна бързо да разхвърля наряда. Естонците двамата и Клевшин с Гопчик прати наблизо, голямото корито за варта да вземат и да го носят в ТЕЦ-а. Оттук вече се разбра, че бригадата минава на недостроената, по късна есен изоставена ТЕЦ. Други двама прати в склада, дето Павло получаваше инструменти. Четирима прати снега да разчистват — около ТЕЦ-а и пред входа на машинната зала, а и в самата машинна зала и по скелето. На още двама нареди печката в същата тая зала да палят — където видят дърва, да цепят или въглища да носят. Един — цимент да откарах шейната, двама — вода да носят, двама — пясък, и още един — да разравя тоя пясък от снега и да го разбива с лоста.

И след всичко това останаха без нищо Шухов и Килгас — най-личните майстори в бригадата. Та ги дръпна настрани бригадирът и им каза:

— Вижте какво, момчета! (Не че беше по-стар от тях, но навикът си му е такъв — „момчета“.) Подир обед ще зидате стената на втория етаж, дето есенес шеста бригада го заряза. А сега трябва да се попритопли машинната зала. Три големи прозореца има там и на първа ръка с нещо трябва да се запушат. Аз ще ви дам още хора помощ, само мислете с какво да ги запушим. Машинната зала ще ни бъде и за разтвор да бъркаме, и за топлик. Не я ли позакътаме — ще изпукаме като кучета, ясно ли е?

И още нещо може да кажеше, ама дотърча Гопчик, хлапе шестнайсетгодишно, розово като прасенце, и го задърпа, че коритото за варта другата бригада не им давала, биели се. И Тюрин се понесе нататък.

Колкото и да беше тежко да започваш работа в такъв студ, нямаше как, пък и той е само отначало, майката му е веднъж да почнеш.

Шухов и Килгас се спогледаха. Не им беше за пръв път да работят заедно и се уважаваха един друг и като дюлгери, и като зидари. Да изнамерят на голия сняг с какво да запушат прозорците не беше лесно. Но Килгас каза:

— Ваня! Там, дето са сглобяемите къщи, знам едно местенце — има цяло руло покривна мушама. Аз го скътах веднъж. Да бяхме отскочили ли, а?

Килгас, макар и да е латвиец, но руският му е като роден, край тях имало староверско село, от мъничък го научил, а по лагерите той е само от две години, но вече всичко знае: на бога се моли, ама зъби стискай. Малкото му име на Килгас е Йохан и Шухов също му вика Ваня.

Решиха да вървят за мушамата. Но Шухов по-напред отърча в строящия се корпус на авторемонтната да си вземе мистрията. Мистрията много значи за зидаря, ако е лека и ти приляга. На обектите без изключение редът е така: всичкия инструмент заран го получаваш, вечер го сдаваш. Та какъв инструмент ще ти се падне на сутринта, туй вече е според късмета. Но Шухов веднъж метна склададжията и го завлече с най-хубавата мистрия. Оттогава всяка вечер й сменя мястото, а заран, ако има за зидане, си я взема. Разбира се, да бяха погнали отзарана 104-а към социално-битовия комплекс, пак щеше да си остане той без мистрия. А сега отмести камъчето, мушна пръсти в пролуката — ето ти я, измъкна я.

Шухов и Килгас излязоха от авторемонтната и се запътиха към сглобяемите къщи. Гъста пара излизаше от устата им. Слънцето беше вече отскочило, но беше без лъчи, като в мъгла, а от двете му страни се вирнали, виж ти, стълбове.

— Стълбове ли са това, а? — кимна Шухов на Килгас.

— Стълбовете не ни пречат — махна Килгас и се засмя.

— Стига от стълб до стълб бодлива тел да не са опнали, туй гледай ти.

Килгас без шега не го бива, затова и цялата бригада го обича. А как го почитат латвийците от целия лагер! Е, което си е право, право си е: храни се Килгас нормално, два колета всеки месец, червендалест един, сякаш лагер не е мирисал. Ще се шегува, ами.

На техния обект зоната му голяма — докат я прекосиш, ехе… На пътя им момчета от 82-ра бригада — пак ями да рият ги карат. Дупките не са големи: петдесет на петдесет и надолу петдесет, ама земята и лете е като камък, а сега студът я е сковал, върви, че откърти нещо. Копаят с кирки — кирката отскача, искри пуща, а земя — никаква. Стоят момчетата, всеки над своята си дупка, колкото и да се озърташ наоколо — няма де да се сгрееш, нито да мръднеш нанякъде — така че само кирката ти остава. Всичката топлина е от нея.