Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Съзря сред тях Шухов познат един, вятчанин, и се обади:

— Я слушайте бе, копачите, да бяхте на всяка дупка огън наклали. Ще да се поотпусне малко земята.

— Не дават — въздъхна вятчанинът. — Дърва не дават.

— Ами намерете си, я.

Килгас се изплю:

— Виж ги само, Ваня, да имаше мозък началството, щеше ли да тури хората в тоя студ с кирки земята да блъскат?

Изпсува той още няколко пъти под нос и млъкна, на тоя студ не е за приказки. Вървяха, вървяха и стигнаха мястото, дето бяха погребани под снега разпарчетисаните сглобяеми къщи.

Шухов обичаше да работи с Килгас. На него само едно му е лошото — че не пуши и в колетите му тютюн няма.

Наистина си го бива тоя човек — повдигнаха двамата някоя и друга дъска, а под тях цяло руло покривна мушама навито.

Измъкнаха го. Ами сега — как ще го носят? От кулата да ги видят — няма страшно: те, гарваните, един дерт си имат; да не се разбягат зековете, а в работната зона, ако щеш, всички тия къщи на трески направи. И надзирател да те срещне, лагерен — все толкоз: нали и той само гледа къде какво може да му влезе в работа. И бачкатор да е, всичките пет пари не дават за тия сглобяеми къщи. Че и бригадирите, и те. Бере им грижата само строителят от волномаемните, десетникът от зековете и оная върлина, Шкуропатенко. Никакъв не е този Шкуропатенко, просто зек. Пишат му цяла дневна норма само за туй, че сглобяемите къщи от зековете варди, да не ги изпоразвлекат. Та тъкмо тоя Шкуропатенко може да ги спипа на откритото.

— Слушай, Ваня, легнало няма да стане — намисли Шухов, — я дай да го изправим и да го преграбчим, ще си тръгнем ей тъй на — лекичко, помежду нас си ще го прикриваме. Отдалеко кой ще се сети?

Хубаво го намисли Шухов. Рулото е неудобно за хващане, та не го хванаха, ами го стиснаха помежду си — като трети човек — и потеглиха. А отстрани, само туй се вижда — двама души вървят притиснати един до друг.

— То после, като я види строителят на прозорците тая мушама, все едно ще се досети — рече Шухов.

— Па нас какво ни е? — учуди се Килгас. — Идваме в ТЕЦ-а, а там тъй си беше . Мигар ще я сваляме?

Така си е.

Ама пък пръстите му в протритите ръкавици, вкочанясали, просто не се усещат. А лявата валенка държи. Валенките са най-главното. Ръцете — те в работата ще се оправят.

Свърши снежната целина — излязоха на диря от шейна, от склада към ТЕЦ-а. Цимент трябва да са карали нататък.

ТЕЦ-ът стои на рътлината, а зад нея свършва и зоната. Отдавна вече никой не е стъпвал тук и всички пътища нататък са покрити с гладка снежна пелена. Още ясна е дирята на шейната и пъртината е прясна — следите дълбоки, нашите са минали. И разчистват вече с дървените лопати около ТЕЦ-а и пътя за камионите.

Добре ще е подемникът да работи. Да де, ама нали му прегоря моторът и оттогава май не са го пускали. Та пак, значи, всичко на гръб до втория етаж ще се носи. Варта. И сгурбетоновите блокчета.

Стърчи ТЕЦ-ът два месеца, като скелет сив, сняг, запустяло. И ето дойде 104-а. И на какво им се държат душиците само? — празни стомаси, с платнени колани стегнати: студено, та се пука; нито завет, нито искрица огън. И все пак дойде 104-а — и животът наново започна.

Край сами входа на машинната зала цялото корито с варта разковано. Прогнило си беше коритото, Шухов и не вярваше да го домъкнат здраво. Бригадирът поизпсува, колкото за адет, но сам вижда — никой не е виновен. А ето ти ги и Килгас и Шухов мушамата помежду си носят. Зарадва се бригадирът и тутакси захвана да размества хората: Шухов — кюнец за печката да нагласи, че по-скоро да я запалят, Килгас коритото да поправи, а естонците двамата да му бъдат помощ; на Сенка Клевшин — ей му брадвата, дълги летви да нацепи, та по тях мушамата да се накове: че тая мушама е по-тясна от прозорците точно два пъти. Ами дъски откъде? Топлик да си правят, за такова нещо строителят дъски няма да им изпише. Огледа се бригадирът и другите се огледаха, едно е спасението: да отковат две-три дъски, дето са сложени за перила на стълбите за втория етаж на скелето. Ще си отварят очите къде стъпват и няма да паднат. Какво да се прави?

Ще речеш, защо му е на зека десет години в лагера кръст да превива? Карай колкот можеш. Гледай там да се мръкне, а нощта е твоя.

Ама и така не може. Затуй са я измислили те нея, бригадата! Не само че бригада, дето на Иван Иванович заплатата си му отделно и на Петър Петрович и тя отделно. В лагера бригадата — така е измислена тя, че не началството да гони зековете, ами зековете един друг да се гонят. Така е тук — или на всички допълнително , или всички ще изпукат. Ти не работиш, гадино, а аз зарад теб гладен ли ще стоя? Не, бачкай, мършо!