Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Така си се записваше той със своите двеста грама, а наоколо, все от тая страна, е насядала цялата 104-а бригада.

Двамата естонци, като двама братя родни, седяха на ниска бетонна плоча и поред си пушеха от едно цигаре половин цигара. Естонците, и двамата бяха възруси, и двамата длъгнести, и двамата мършави, и двамата с дълги носове, с големи очи. Те тъй се водеха един друг, сякаш на единия без другия въздухът, синият, не му стигаше. Бригадирът все заедно ги слагаше. И яденето си деляха наполовина, и на един нар спяха, горен. И когато стояха в колоната или висяха на развода, или се тъкмяха за лягане — все си бъбрят помежду си, и все тихичко, кротичко. Пък да бяха братя, да речеш, не бяха, ами се запознаха тука, в 104-а. Единият, разправят, рибар бил, от крайбрежието, другият, като дошли Съветите, родителите му още малко дете в Швеция го отвели. А той израсъл и на своя глава — в Естония институт да завършва отишъл.

А, чувал съм да казват де, че нацията нищо не значела, във всяка нация лоши хора имало. Но от естонците, колкото ги беше срещал Шухов, лоши хора не му се бяха случвали.

И всички седяха, кой по плочите, кой на кофража, кой на земята направо. За приказки рано-рано езикът не се обръща, всеки си мисли своето, мълчи. Фетюков, чакалът му, насъбрал кой знае къде фасове (той и от плювалниците да е, ще ги измъкне, не ще се погнуси), сега ги развива на коленете, неизгорелият тютюнец насипва на една хартийка. Три деца има Фетюков, но като го вкарали — всичките се отрекли от него, а жена му се омъжила: тъй че от нийде нищичко.

Буйновски го погледа, погледа, па току му викна:

— Защо я събираш тая зараза бе? Ще хванеш някой сифилис, та цял ще се изприщиш! Хвърляй ги!

Капитанът втори ранг — той да командва е свикнал, приказката му с всички хора е все такава, като да командва, но на Фетюков не му пука от Буйновски — и на капитана не му пращат колети, та със злобна усмивка на почти беззъбата си уста се обажда:

— Потрай, капитане, кат изкараш осем години — и ти ще почнеш да ги събираш. И по-важни от тебе съм виждал в лагера…

Фетюков по себе си съди, ама той, капитанът, може и да се удържи.

— Кво, кво? — недочува възглухият Сенка Клевшин. Мисли, разправят се те, за онова де, за днес, на развода, когато Буйновски загази. — Не трябваше да се топорчиш! — жално поклати глава той. — Щеше да се размине.

Сенка Клевшин, завалията, е тих. Ухото, едното, се пукнало още в четирийсет и първа, после попаднал в плен, бягал, хванали го, тикнали го в Бухенвалд. В Бухенвалд едва отървал кожата и сега кротува, срока си отбива. Вземеш ли да се ежиш, отишъл си си.

Тъй е, пъшкай, ама се превивай. Опреш ли се — ще се пречупиш.

Алексей е заврял лице в длани, мълчи. Молитви чете.

Дояде си Шухов хлебеца до троха, ама една огризана коричка — закръглената горна коричка остави. Защото с никаква лъжица не можеш обра кашата от паницата, така че да лъсне, както с хляб. Коричката той пак в бялото парцалче загърна за обед, парцалчето ската във вътрешния си джоб, под памуклийката, стегна се за студа и вече е готов да го пращат на работа. Пък ако почакат, още по-добре.

Трийсет и осма бригада стана и се разшета: кой към бетонобъркачката, кой за вода, кой на арматурата.

Но нито Тюрин идваше при бригадата си, нито помощникът му Павло. И макар да седеше 104-а няма и двайсет минути, а работният им ден — зимен, намален, да беше до шест — струваше им се вече на всички голямо щастие, сега и вечерта като да не е толкова далече.

— Ей, виелици отдавна не е имало! — въздъхна червендалестият кръвен латвиец Килгас. — Цяла зима — нито една виелица! Каква е тая зима?!

— Да… виелици… виелици — завъздиша и бригадата.

Като духне из района тукашната виелица, не на работа да ги изкарват, ами от бараката да ги изведат не смеят: от бараката до столовата, не си ли опънал въже, ще се заблудиш. То да замръзнеше някой затворник в снега — кучета го яли. Ами да не избяга? Не че не се е случвало. Той, снегът, по време на виелица уж ситничък, ситничък, ама като стане на преспа, сякаш е пресован. Ей по такива преспи, превалени през оградата, и бягаха. Вярно, не стигаха далече.

На виелицата, като разсъдиш, ползата й никаква: зековете под ключ, въглищата закъсняват, топлото от бараките го издухва; брашно в лагера не могат докара — хляб няма; току гледаш — и в кухнята закъсали. И колкото и да вее виелицата — три дни ли, седмица ли — тия дни ги броят за почивни, та толкова недели поред на работа ги изкарват.

Но така или иначе зековете си обичат виелицата, надяват й се. Щом рече вятърът да се понапъне, всички в небето се втренчват: материалец, материалец да има!