Александър Солженицин: Един ден на Иван Денисович

Които бригади минаха по-рано, късмет имали, някои са вече и отвъд портата. А останалите — разгръщай! Който има по нещо отдолу — смъквай го веднага, тук на студа!

Така и започнаха, ама не стана тяхната: портата вече се беше опразнила и конвоят от пропуска се развика: „Давай! Давай!“ И за 104-а Волковой се умилостиви: да се записва кой какво има в повече, довечера сами да го отнесат в склада и обяснителни бележки да напишат: как и защо са го скрили.

Шухов е лесен, всичкото му е държавно, на, дръж — една гола душа е останала, но на Цезар бархетна фланела му записаха, а на. Буйновски жилетка ли, пояс ли го речи някакъв. Буйновски — кат отвори едно гърло (свикнал е там на миноносците, а откак е в лагера — и три месеца няма):

— Нямате право да разсъбличате хората на студа! Член девети на Наказателния закон не знаете!

Имат. Знаят. Ти, братко, още не знаеш.

— Не сте съветски хора вие! — кастри ги капитанът. — Никакви комунисти не сте!

Членът от закона пак го изтърпя Волковой, но тук вече като черна мълния се изви:

— Десет дена строг!

И по-тихо, на старшията:

— Довечера го оформи.

Не обичат те сутрин да пращат в карцера: човекоден се губи. Да блъска до тъмно, па вечерта си го тикни в БУР-а.

Ей ти и него — бригадата с усилен режим, карцера, от лявата страна на плаца: каменен, с две крила. Второто крило тая есен го пристроиха — в едното мазе взеха да не се събират. Осемнайсет килии са в затвора и всяка килия за единична е изтипосана. Целият лагер е дървен, само затворът каменен.

Студът влезе под ризата, иди го гони сега. Дето се бяха омотали зековете — всичко на вятъра отиде. И без това един кръст го е свил Шухов. В болницата, в креватчето да му е сега да се изтегне — и да го откърти. Нищо повече не иска. Само едно по-тежичко одеялце.

Стоят зековете пред портата, закопчават се, запасват се, а отвън конвоят:

— Давай! Давай!

И нарядчикът блъска в гърба:

— Давай! Давай!

Една порта. Предзонник. Втора порта. И перила от двете страни на пропуска.

— Стой! — дере се пропускателят. — Като овни са тръгнали. Строй се по петима!

Вече се развиделяваше. Догаряше отвъд пропуска огънят на конвоя. Те преди развод винаги кладат огън — хем да се греят, хем да им е по-видело, като броят.

Един пропускател високо и рязко отброява:

— Първа! Втора! Трета!

И петорките се отделяха и вървяха на редици, тъй че, ако щеш отзад, ако щеш отпред гледай: пет глави, пет гърба, десет крака.

А втори пропускател-контрольор край отвъдните перила застанал, мълчи, само проверява вярно ли броят.

И един лейтенант стои, гледа.

Това от лагера.

Човекът е най-голямото богатство. Една глава зад тела да липсва — твоята глава ще прибавиш.

И пак бригадата се събра накуп.

Сега сержантът на конвоя брои:

— Първа! Втора! Трета!

И петорките пак се отделят и вървят на отделни редици.

И помощник-началникът на караула от другата страна проверява.

И един лейтенант.

Това от конвоя.

Само да не се сбърка. За една глава повече ще се подпишеш — със своята ще я замениш.

А пък с конвойни фрашкано! Хванали са в полукръг колоната за ТЕЦ-а, автоматите вдигнати, право в мутрите сочат. И кучкари, със сиви кучета. Едно псе е зинало, сякаш се хили на зековете. Конвойните са все с полушубки, само шестима са с кожуси. Кожусите си ги сменят: тоя го облича, комуто е ред да ходи на кулата.

И като смеси още веднъж бригадите, конвоят преброи цялата колона за ТЕЦ-а по петорки.

— Призори удря най-големият студ! — съобщи капитанът. — Защото това е последната точка на нощното охлаждане.

Капитанът изобщо си обича да обяснява. Месечината каква е — млада ли е, стара ли е ще ти я пресметне за коя да е година, за който щеш ден.

Пред очите се топи капитанът, страните му хлътнали — но е куражлия.

Тук, извън зоната, на пронизващия ветрец, студът здравата щипеше дори обръгналото на всичко лице на Шухов. Като направи сметка, че из целия път до ТЕЦ-а все тъй ще ги вее, право в мутрите, Шухов реши да си сложи парцала. Тоя парцал, за случаи на насрещен вятър, и той като и на мнозина други си имаше две дълги връзки. Признато беше, че един такъв парцал помага. Шухов закри лице чак до очите, прекара връзките надолу покрай ушите и ги върза отзад. След туй пусна връз тила капака на шапката и вдигна яката на ватенката. А и предния капак свали връз челото. Така че отпред само едни очи останаха. Стегна здраво с връвта ватенката в кръста. Всичко му е вече наред, само ръкавиците са протрити и ръцете му измръзнаха. И взе да ги търка и пляска една о друга, защото знаеше, че всеки момент ще трябва да ги тури отзад и тъй да ги държи из целия път.