— Цезар Маркович! — не изтрая, заподсмърча Фетюков. — Дайте веднъж да си дръпна!
И лицето му цялото се тресе от лакомия и желание.
… Цезар повдигна клепачи, надвиснали над черните му очи, и погледна Фетюков. Тъкмо затова започна той да пафка по-често лула, та да не го пресичат, докато пуши, да не му просят фасовете. Не тютюнът му се свидеше, ами непрекъснатата мисъл. Пушеше, за да възбуди у себе си силата на мисълта, да я накара да се поразмърда. Запалеше ли цигара, веднага в няколко погледа четеше: „Остави фаса!“
… Цезар се обърна към Шухов и каза:
— Вземи, Иван Денисич!
И измъкна с палец горящата угарка от късото кехлибарено цигаре.
Шухов трепна (така и очакваше, Цезар сам да му предложи), с едната ръка припряно, благодарно пое угарката, а с другата вардеше отдолу да не я изтърве. Той не се докачаше, че Цезар се гнуси да му даде да допуши цигарето (на кой устата му чиста, на кой — гнусава) и хваналите самия огън загрубели пръсти не се пърлеха. Главното, поряза тоя чакал — Фетюков, и сега смъркаше дим чак докато огънят взе да пари устните му. Мммм! Димът се плъзна по изгладнялото тяло, удари го и в краката, и в главата.
И тъкмо тая благина се разля по тялото му, слуша Иван Денисович глъчка:
— Долните ризи вземат!
Такъв е той, животът на зека. Шухов е свикнал: отваряй си очите, че току те пипнали за гушата.
Защо пък ризите? Ризите нали самият началник ги раздаде?!… Не, не ще да е тъй…
До тараша оставаха вече две бригади отпред и цялата 104-а видя: дойде откъм щабната барака началникът на режима лейтенант Волковой и подвикна нещо на надзирателите. И надзирателите, които без Волковой тършуваха през куп за грош, изведнъж се разлютиха, нахвърлиха се като зверове, а старшията им кресна:
— Раз-копчай ризите!
От Волковой не зековете, не надзирателите, самият началник на лагера, казват, се боял. Белязал ги господ, мръсниците, едно имение му дал? — вълчи му е погледът на Волковой, вълчи. Един черен, дълъг, навъсен — пък и бърз. Току изскочи иззад бараката: „Какво сте се събрали тука, а?“ Не мож му убягна. Най-напред той и камшик носеше, един лакът, кожен, плетен. В бригадата с усиления режим биел с него, викат. Или на вечерна проверка ще се струпат зековете пред бараката, а той издебне отдире и щат с камшика по врата: „Защо не си в строя бе, мършо?“ Като вълна се плисва тълпата от него. Опареният само се хване за врата, поизтрие кръвчицата и мълчи — че току го тикнал в БУР-а.
Напоследък взе нещо без камшик да ходи.
Като е студено; на простия тараш ако не вечер, то поне сутрин, редът беше мек: затворникът разкопчава ватенката и завръща пешовете навънка. Тъй вървяха по петима и петима надзиратели стояха насреща. Те препипваха зека отстрани по запасната памуклийка, тупаха по единствения полагащ се джоб на дясното коляно и ако и да напипваха нещо съмнително, мързеше ги да ровят, ами питаха: „Това какво е?“
Какво ще дириш сутрин у зека? Ножове? Че тях не от лагера ги носят, ами в лагера. Сутрин трябва да се провери не носи ли той храна със себе си две-три кила, че с нея да офейка. Беше време, така се бяха наплашили от тоя хляб, от двестаграмовия къшей за обяд, че заповед издадоха: всяка бригада да си направи дървен куфар и в тоя куфар да се слага всичкият им хляб, всяко късче от бригадниците да се обира. Какво бяха наумили с това, не се разбра, ама сигур пак да мъчат хората, още един дерт: върви, че го нахапвай комата му с комат, запомняй, че го слагай в куфар, а те, парчетата, щеш не щеш, си приличат, все от един и същ хляб са, сетне из целия път го мисли — дали няма да ти сменят парчето, докато дойде време да се караш с другите, та понякога й до бой се е стигало. Дотук — карай, ама веднъж трима драснаха от строителната зона с камион и отнесоха един такъв куфар хляб. Усетиха се тогаз началствата и всички куфари нацепиха на пропуска. Хайде, пак всеки сам да си го носи.
И друго трябва да се провери сутрин, дали цивилен костюм не е облечен под затворнишкия? Ама нали цивилните неща от кое време до конец ги обраха и до изтичане на присъдата няма да ги дават, казаха. А краят на присъдата в тоя лагер никой още не е виждал.
Пък да се провери и не носи ли писмо, та да го пробута чрез волнонаемните. Само че да седнеш у всеки писмо да търсиш — до обяд ще има да се мотаеш.
Както и да е, викна Волковой да търсят нещо си — и надзирателите бързо изпонасваляха ръкавици, памуклийките, крещят, да се разгърнат (дето всеки си е скатал топличко от бараката), ризите да се разкопчаят — и тръгнаха да препипват, не си ли надянал отдолу нещо, дето да го няма в устава. Полагат му се на зека две ризи — долна и горна, останалото да се сваля! — тъй предадоха зековете по редиците заповедта на Волковой.
Читать дальше