Александър Солженицин: Колко жалко

Ана Модестовна не трепна, не се зарадва — разтрепери се вътрешно и външно като в начало на болест. Наведе се, за да види по-добре последните пасажи в самия ъгъл на вестника, помъчи се да избърше по-хубаво стъклото и едва четеше:

„Но по време на консервативния царски режим, далечен от интересите на народа, проектите му е нямало как да бъдат осъществени. Били са погребани в министерството по селското стопанство, а вече направеното било изоставено.

— Колко жалко! — (завършваше с възклицание кореспондентът) — колко жалко, че младият ентусиаст не доживя до тържеството на светлите си идеи, че не може да зърне преобразената долина!“

В душата на Аня плисна страх, парна я, понеже тя вече знаеше какво ще направи: ще откъсне вестника! Тя се огледа крадешком наляво, надясно — не се виждаше никой, само в далечината — нечий гръб. Това беше много невъзпитано, позорно, но…

Вестникът висеше на три кабара. Аня промуши ръката си през дупката в стъклото. Там, където вестникът беше мокър, веднага се сгърчи на влажна хартиена топка и се откачи от кабарчето. Аня го вдигна на пръсти и някак си успя да стигне до средното кабарче, разклати го и го извади/ А до третото, до най-отдалеченото, нямаше как да се протегне — и дръпна вестника. Той се откачи и се озова в ръцете й.

Но зад гърба й рязко отекна милиционерска свирка.

Аня като попарена дръпна празната си ръка (лесно се стряскаше, а милиционерските свирки винаги будеха у нея страх), извърна се…

Беше късно, при това лекомислено да бяга. Не по булеварда, а през един отвор в предпазния парапет, който тя не беше забелязала, към нея се приближаваше милиционер, изглеждаше много едър в мократа си мушама с отметната назад качулка. Той не я заговори отдалеч. Приближи се, без да бърза. Погледна от горе на долу Ана Модестовна, сетне откачения, спаружил се зад стъклото вестник, отново Ана Модестовна. Извисяваше се строго над нея. По руменото му лице с широк нос и по ръцете му личеше колко е як — спокойно би могъл да измъква хора от горящи сгради или да арестува някого, без да има нужда от оръжие.

Като не повишаваше глас, милиционерът попита:

— На какво прилича това, гражданко? Ще плащаме ли двадесет и пет рубли?…

(О, дано се размине само с глоба! Тя се страхуваше да не изтълкуват действието й по друг начин!)

— … Или искате хората да не четат вестници? (Ето, ето!)

— Ах, какво говорите! Ах, не! Извинявайте! — Ана Модестовна дори някак се сви. — Много съжалявам… Ей сега ще го закача… ако ми разрешите…

Но не, дори и да й разрешеше, щеше да е трудно да закрепи отново този вестник с един откъснат и един подгизнал край.

Милиционерът я гледаше отгоре, не личеше какво решение смята да вземе.

Той дежуреше отдавна, беше го наваляло и нямаше да е зле да я заведе до участъка заедно с вестника: докато напишат протокола, щеше да се поизсуши. Но искаше да я разбере. Пред него беше добре облечена жена, на прилична възраст, не личеше да е пияна.

Аня го гледаше и очакваше наказанието си.

— Какво не ви хареса този вестник?

— Вътре пише за баща ми!… — Целият й вид молеше за прошка, беше притиснала към гърдите си дръжката на чадъра, чантичката си и свалената ръкавица. Не беше забелязала, че си бе порязала пръста на стъклото.

Сега постовият е разбра, съжали я заради пръста и кимна:

— Критикуват ли го?… Че какво ще се промени, като махнете един брой на вестника?…

— Не! Не, не! Напротив — хвалят го!

(Виж ти, не бил чак толкова страшен!)

Тя забеляза кръвта на пръста си и го засмука. И не преставаше да гледа едрото, простовато лице на милиционера.

Устните му се поотпуснаха:

— Защо така? Не можете ли да си го купите?

— Ама вижте датата! — тя на часа махна пръста от устните си и му посочи другия вестник, който бе окачен от обратната страна във втората половина на стенда. — Три дни не са го сменяли. Къде ще го намеря?!

Милиционерът погледна датата. После отново жената. Още веднъж сваления вестник. Въздъхна:

— Заслужавате да ви съставя акт. И да ви глобя… Добре, да ви е за последен път, вземайте го по-бързо, докато не ви е видял някой…

— О, благодаря ви! Благодаря! Колко сте благороден! Благодаря! — заповтаря Ана Модестовна, все така някак свита се закланя, отказа се да си вади кърпата за пръста, вместо това бързо мушна същата тази ръка в порозовелия пръст зад стъклото, хвана края на вестника и го заизмъква. — Благодаря!

Вестникът се подаде. Доколкото можа въпреки едната си свободна ръка и мокрия край Аня го сгъна. С още един учтив поклон промълви: