Александър Солженицин - Дясната ръка

— Добре, байно, ще те заведа, хайде. Я ми дай торбичката.

Той чуваше добре. С облекчение ми подаде торбичката, опря се на подложената му от мене ръка и без да вдига ходила, тръгна, като тътрузеше ботуши по асфалта. Водех го за лакът, прихванал червеникавото от прах палто. Издутият корем сякаш накланяше стареца напред. Той често пухтеше.

Така двете отрепки се напътихме по същата алея, където в мислите си хващах под ръка най-хубавите момичета на Ташкент. Дълго, бавно се мъкнахме край тъпите алабастрови бюстове.

Накрая завихме. Стигнахме до пейка с облегало. Моят спътник помоли да приседнем. На мене вече също започна да ми се повдига и спрях за малко. Седнахме. Оттук се виждаше споменатият фонтан.

Още по пътя старецът ми каза няколко изречения и сега, след като беше си поел дъх, добави. Пращали го в Урал, и паспортната му регистрация била уралска, там беше цялата беда. А заболял някъде край Тахиа Таш (където, както си спомням, бяха започнали да строят голям канал, после го изоставиха). В Ургенч го държали цял месец в болницата, вадили му вода от корема и краката, съвсем закъсал — и го изписали. Слизал от влака в Чарджоу, и в Урсатиевска също, обаче никъде не го приемали на лечение, пращали го в Урал, там, където е регистриран. Нямал никакви сили да пътува с влака, пък и пари за билет не му останали. И ето сега в Ташкент за два дни издействувал да го приемат.

Какво е правил в южните райони, какво го е довеяло тук — това вече не питах. Според медицинските бележки болестта му беше заплетена, а като го погледне човек — последнатаболест. Понеже бях се нагледал на болни, ясно виждах, че вече не му оставаше жизнена сила. Устните му отпуснати, говорът му станал трудноразбираем и някаква мъглявина замрежва очите му.

Дори каскетът го мореше. Вдигнал с мъка ръка, той го свали на коляното си. Пак вдигнал с усилие ръка, с мръсен ръкав обърса потта от челото си. Кубето на главата му беше оплешивяло, а наоколо, по темето, беше се залепила невчесана сплъстена от прахта коса, още руса. Не старостта го беше съсипала, а болестта.

На врата му, изтънял окаяно, също като на пиле, висеше много излишна кожа и отделно отпред се движеше тристранна адамова ябълка.

На какво ли се държеше главата му? Щом седнахме, тя клюмна на гърдите, подпря се с брадичката.

Така застина с каскета на коляно, с примижали очи. Сякаш беше забравил, че приседнахме само за минутка да починем и трябваше да стигне до приемното.

Наблизо пред нас като сребърна нишка нагоре се виеше почти безшумно струята на фонтана. От другата страна недалеч минаха две момичета. Изпратих ги с поглед. Едното беше с оранжева пола, другото с тъмночервена. И двете много ми харесаха.

Моят съсед шумно въздъхна, размърда глава на гърдите си и като повдигна жълто-сиви клепачи, ме загледа косо изотдолу:

— А дали имате една цигара, другарю?

— Хич и да не ти минава през ума това, байно! — подвикнах аз. — Ние с тебе трябва поне да не пушим, та да подращим още земята с ботуши. Я се виж в огледало. Ще ми пуши!

(Самият аз престанах да пуша преди месец, едвам се отървах от това зло.)

Той взе да сумти. И пак ме загледа изпод жълтите си клепачи от долу на горе, някак си кучешки.

— Все пак дай ми две-три рубли, другарю!

Аз се замислих да му дам ли или да не му дам. Каквото и да говорим, аз си оставах зек, а той така или иначе беше свободен. Колкото години работих там — нищо не ми плащаха. А когато започнаха да плащат, ми удържаха: за конвоя, за осветяване на зоната, за кучетата, за началството, за долнопробната чорба.

Извадих от малкото горно джобче на шутовското си яке мушамено портмоне и прегледах книжните пари в него. Въздъхнах и подадох на стареца три рубли.

— Благодаря — изхъхри той. Държейки с мъка ръката си вдигната, взе банкнотата, сложи я в джоб — и освободената ръка веднага се пльосна на коляното. А брадичката пак се опря на гърдите.

Помълчахме.

В това време пред нас мина жена, после още две студентки. И трите много ми харесаха.

С години не бях чувал нито женски глас, нито тракане на токчета.

— Добре е станало, че са ви сложили резолюция. Иначе можеше да въртите тук цяла седмица. Като нищо. С мнозина става така…

Той вдигна брадичката от гърдите и се обърна към мене. В очите му проблесна разум, гласът му трепна и говорът му стана по-разбираем:

— Синко, мене ме пращат на лечение, защото съм заслужил човек. Аз съм ветеран на революцията. На мене Сергей Миронович Киров лично ми е стискал ръката при Царицин. На мене персонална пенсия трябва да ми дават.