Александър Солженицин - Дясната ръка

Леко движение на бузите и устните — сянка на горда усмивка — съживи небръснатото му лице.

Огледах дрипите му и още веднъж самия него.

— Защо не ви дават?

— Така ми потръгна животът — въздъхна той. — Сега не ме признават. Едни архиви изгорели, други били загубени. И свидетели не мога да намеря. А Сергей Миронович го убиха… Аз съм си крив, не съм си събирал документи… Ето само един имам…

С усилие на дясната китка — пръстите му бяха схванати от подутини в ставите и стояха като залепени един за друг — пренесе ръка до джоба, понечи да бръкне в него — но изведнъж краткото раздвижване прекъсна, той пак отпусна ръка, клюмна глава и замря.

Слънцето вече се скриваше зад блоковете и трябваше да побързаме за приемното (до него оставаха сто крачки): в клиниките винаги беше трудно с местата.

Аз хванах стареца за рамото:

— Байно, опомни се! Ето, виждаш ли вратата? Виждаш ли я? Ще ида да предупредя. А ти ще можеш ли сам да дойдеш, не, почакай ме. Аз ще взема торбичката ти.

Той поклати глава, сякаш разбра.

В приемното — част от голяма олющена зала, отделена с груби прегради (зад тях някъде там имаше баня, съблекалня, бръснарница), през деня винаги се трупаха болни и киснеха с часове, докато ги приемат. Но сега за почуда нямаше жива душа. Почуках на затвореното шперплатово гише. Отвори го съвсем млада сестра с носле-чехълче и устни, боядисани не с червено, а с тъмнолилаво червила.

— Какво искате? — Тя седеше на маса и четеше по всяка вероятност комикс за шпиони.

Очичките й бяха игриви.

Подадох й молбата с двете резолюции и казах:

— Той едва ходи. Ей сега ще го доведа.

— Да не сте посмели да водите никого! — рязко подвикна тя, дори без да е погледнала заявлението. — Не знаете ли реда? Приемаме болни само от девет сутринта!

Тъкмо тя не знаеше „реда“. Аз проврях глава през гишето и доколкото можех и ръка, за да не затвори под носа ми. Там, след като издух долната си устна и направих физиономия на горила, пошепнах с апашки глас:

— Слушай, госпойце, аз не съм ти подлога!

Тя се сконфузи, дръпна стола в дъното на своята стаичка и омекна:

— Сега не приемаме, гражданино! В девет сутринта.

— Ти прочети молбата! — посъветвах я аз твърдо с нисък недоброжелателен глас.

Тя я прочете.

— Е и какво! Редът е за всички. И утре може да няма места. Тази сутрин нямаше.

Тя дори изрече някак с удоволствие това, че тази сутрин не е имало места, явно така да ме ухапе.

— Но човекът пътува за далеч и е слязъл от влак, разбирате ли? Няма къде да отиде.

Колкото се измъквах от гишето и преставах да говоря на лагерен жаргон, толкова лицето й добиваше предишния жестоко весел израз:

— При нас всички идват отнякъде! Къде да ги слагаме? Чакат! Да си намери квартира!

— Поне излезте, вижте какво му е състоянието.

— Друго не искате ли! Ще ходя да събирам болни! Да не съм санитарка!

И гордо вдигна своя нос-чехълче. Отвръщаше така скорострелно, сякаш беше навита пружина за отговори.

— Тогава за какво седите тука?! — ударих аз с длан по шперплатовата стена така, че се вдигна прах от боята. — Тогава заключете вратата!

— Вас никой не ви пита!! Нахалник! — кипна тя, скочи, направи тичешком кръг и се появи в коридорчето: — Кой сте вие! Не ме учете! „Бърза помощ“ ни докарва пациенти!

Ако не бяха тези грубо-лилави устни и същият лилав маникюр, тя съвсем нямаше да изглежда лошо. Нослето я красеше. И веждите си повдигаше твърде многозначително. Поради топлината престилката й беше широко разкопчана на гърдите и се виждаха чудесно розово шалче и комсомолска значка.

— Какво, ако той не беше дошъл сам при вас, а го беше взела от улицата „Бърза помощ“ — щяхте ли да го приемете? Има ли такова правило?

Тя огледа високомерно нелепата ми фигура, аз огледах нея. Съвсем бях забравил, че партенките ми висят от обувките. Тя изпръхтя, но доби хладен вид и завърши:

— Да, болният. Има такова правило.

И влезе зад преградата.

Зад мене се чу шум. Обърнах се. Моят спътник вече стоеше тук. Беше чул и разбрал всичко. Като се подпираше на стената и се примъкваше към голямата градинска пейка, сложена за посетителите, едва помръдваше дясната ръка, стиснал в длан изтъркан портфейл.

— Ето… — немощно фъфлеше той. — … ето, покажете й го… нека… ето…

Успях да го прихвана, сложих го да седне на пейката. Той се мъчеше с безпомощни пръсти да извади от портфейла своя единствен документ и все не успяваше.

Поех от него този извехтял документ, подлепен на прегъвките, за да не се разпадне, и го отгърнах. На пишеща машина беше напечатано с виолетови букви, които ту стърчаха над редовете, ту висяха надолу: