Александър Солженицин: Дясната ръка

Колкото по-явно се освобождавах от болестта, колкото по-сигурно ставаше, че ще оживея, толкова по-тъжно се оглеждах наоколо, жал ми беше да напускам всичко това.

На стадиона на медиците бели фигури си подаваха бели тенис топки. Цял живот съм искал да играя тенис и никога не ми падна такава възможност. Под стръмния бряг клокочеше лудешки мътножълтият Салар. В парка растяха сенчести кленове, клонати дъбове, нежни японски акации. И осмоъгълният фонтан мяташе към върховете свежи тънкоструйни сребринки. А каква трева имаше в зелените площи! — сочна, отдавна забравена от мен (в лагерите нареждаха да я горим като враг, пък там, където бях интерниран, не растеше никаква). Просто да легнеш на нея по очи, спокойно да вдишваш тревния мирис и топлите от слънцето изпарения — вече беше блаженство.

Тук, в тревата, не лежах сам. На разни места зубреха мило своите дебели учебници студентки от медицинския институт. Или захласнати в разкази се връщаха от зачот. Или гъвкави, поклащайки спортни сакове — от банята на стадиона. Вечер неразличими и затова тройно по-привлекателни, момичетата, с докосвани и недокосвани роклички, заобикаляха фонтана и чакълът по алеите хрущеше от стъпките им.

Беше ми невероятно жал за някого: дали за моите връстници, замръзнали край Демянско, изгорени в Освиенцим, отровени в Джезказган, доумиращи в тайгата — че ние ще имаме тези момичета. Или за самите момичета — заради онова, което никога не ще мога да им разкажа, а те никога няма да научат.

И цял ден по чакълените и асфалтираните пътеки се точеха жени, жени, жени! — млади лекарки, медицински сестри, лаборантки, регистраторки, домакинки, раздавачки и роднини, които посещаваха болните. Те минаваха покрай мене със снежно-строги престилки и с ярки южни рокли, често полупрозрачни, по-богатите въртяха над главите си модерни китайски чадъри от бамбукови пръчки — слънчеви, сини, розови. Всяка от тях, мярнала се за секунда, представляваше цял сюжет: нейният досегашен живот, нейното възможно (невъзможно) запознанство с мене.

Бях жалък. Отслабналото ми лице носеше отпечатъка на преживяното — бръчките на принудителната лагерна навъсеност, пепелявия мъртвешки цвят на загрубялата кожа, неотдавнашното тровене с тровилата на болестта и тровилата на лекарствата, от което към цвета на бузите ми се прибави и зеленикавост. От навика да се подчинявам и да се прикривам, за да оцелея, гърбът ми беше превит. Раираното палячовско яке едва стигаше до корема ми, раираните панталони свършваха над глезените, от тъпоносите лагерни плъстени обувки висяха краищата на партенките, кафяви от носене.

И последната от тези жени не би понечила да се разходи с мене!… Но аз не виждах себе си. А очите ми не по-малко прозрачно пропускаха в мен — света…

Така една вечер стоях пред главния вход и гледах. Край мене вървеше забързан обичайният поток, поклащаха се чадъри, мяркаха се копринени рокли, панталони от соа екрю със светли колани, бродирани ризи и тюбетейки. Смесваха се гласове, продаваха зеленчуци, зад оградката пиеха чай, хвърляха зарове — а до оградката, подпряно на нея, стоеше неугледно малко човече, прилично на просяк, и с немощен глас от време на време мълвеше:

— Другари… Другари…

Пъстрата заета тълпа не го чуваше. Аз се приближих. Какво искаш, братко?

Човекът беше с невероятно издут корем, по-голям, отколкото на бременна жена — увиснал като чувал, опънал до спукване ризата и панталоните с мръсно-защитен цвят. Ботушите му с отпрани подметки бяха тежки и прашни. Не според сезона на раменете му висеше дебело разкопчано палто с мазна яка и разръфани краища на ръкавите. На главата си носеше старовремско овехтяло каскетче, достойно за градинско плашило.

Подпухналите му очи бяха мътни.

Той с усилие повдигна едната си ръка, стисната в юмрук, и аз измъкнах от нея смачкана, мокра от пот хартия. Беше разкривено написана с перодръжка молба от гражданина Бобров за настаняване в болница — и върху молбата напряко две резолюции, със синьо и червено мастило. Синьото беше на градския здравен отдел и изразяваше разумно-мотивиран отказ. Червеното пък нареждаше на клиниката при медицинския институт да приеме болния в стационара. Синьото мастило беше вчерашно, а червеното — днешно.

— Точно така — обясних му високо като на глух. — Ще трябва да отидете в приемното, в първи блок. Ще вървите, значи, ето покрай тези… паметници.

Но тогава забелязах, че тъкмо пред целта силите са го напуснали, та не само не е в състояние да разпитва повече и да тътри краката си по гладкия асфалт, но не може и да държи в ръка охлузената торбичка с килограм и половина багаж. И реших: