Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

Двамата горди мъже бяха разделени от плота на ниска каменна маса. Обединяваше ги омразата — взаимна. И още нещо: желанието си, успешно, както му се струваше, и бе вперил поглед в насрещните опити за запазване на хладнокръвие.

— И въпреки разкриването ни, Ескейн остава скрит — рече старейшината. За момент си припомни всички онези, заловени от инструърската градска стража, но нямаше намерение да признае малочислеността на оставащите си люде. Предпочиташе първо да бъде сключено споразумение. Подобно признание щеше да го постави в неизгодна, подчинена позиция.

Отшелникът се усмихна. Бе разчел мислите на събеседника си. Часовой от шести ранг, така се беше представил. Какъв ти „Часовой“ беше този слепец!

— За разлика от теб… аз не изгубих следовници — обърна се той към старейшината. — Ала на някои от тях им предстои да умрат, виждам го. Светци, които ще застанат до десницата на Най-възвишения. Стореното от тях ще послужи като пример за вдъхновение за останалата Еклесия. Те ще бъдат семената, посети в твърдта на вярата. Когато огънят обхване Фалта, същински вярващи ще бъдат ожънати.

Другият мъж, по-възрастен, изсумтя.

— На твое място не бих бил толкова сигурен. Не е нужно да съм пророк, за да ти кажа, че мнозина от твоята Еклесия тичешком ще прииждат в Ескейн, когато съзрат празнотата на обещанията ти. Ние им предлагаме възможността да отмъстят на покварения Съвет, да разпалят истински огньове. А не лутане след някакъв си божествен пламък, който няма да постигне нищо. Най-разумното, което бихте могли да сторите, е да се присъедините към нас. Присъедини хората си към Ескейн, следващите управници на Инструър, и ще получиш подобаващо място сред редиците ни.

— А за множеството ескейнци, които намериха смисъл в нашата Еклесия, нито дума — тросна се Отшелникът. — Неколцина от тях може да се завърнат при съмнителното ти водачество, но дори и те ще напуснат повторно, когато осъзнаят, че предлаганото от теб се изчерпва с тъмнината на помещение без прозорци.

— Не за дълго! — Председателстващият старейшина се изправи, опирайки длани върху хладния камък. — Със или без ваша помощ, ще си върнем властта над Инструър.

— Върнем? Вие никога не сте били начело!

— Предводителството винаги е било сред отговорностите на Часовоите — изръмжа старейшината.

— Също както при истинските следовници на Бога!

— Тогава какво пречи да работим заедно? — Водителят на Ескейн направи последен опит. Твърде вероятно беше да си хаби усилията с този глупак. Повече от ясно беше, че необучената му, парцалива сган би била безсилна срещу градската стража. Но планът на старейшината изискваше войници, които лесно да бъдат пожертвани, а той не искаше да жертва ескейнци. Тези култисти щяха да му свършат добра работа.

— Нищо — отвърна Отшелникът с насилена любезност — търпението му наближаваше предела си. Нима имаше нещо, което да налага един Богопосочен да се съобразява с приумиците на подобен неверник? Но скоро щеше да настъпи денят, в който всички подобни щяха да бъдат смазани под петата му.

Отшелникът съсредоточи мислите си върху настоящето и продължи:

— Но трябва да изясним водителството. И двамата сме хора, които не са свикнали да се съобразяват с чуждото мнение и затова трудно ще намираме отговор в подчинението. Така че, в името на общата ни цел, защо да не поделим първото място?

— И как ще стане това?

— Много просто. Няма да правим нищо, което и двамата не одобряваме. Ако се стигне до момент, в който не можем да постигнем единодушие, съюзът ще се счита за прекратен. И нека те предупредя: умея да съзирам много неща, неща, немислими за един Часовой.

— Пробутвай мистицизма на наивниците — тросна се старейшината. — По-убедителен си, когато си наложиш да мислиш. Така да бъде, ще обединим силите си — за известно време. Но и при най-малкия намек за предателство — ще изоставя теб и последователите ти.

— Същото се отнася и за мен — отвърна мъжът в синя роба, протягайки десница. Мъжът с жълтеникаво лице я пое. За момент двамата останаха събрани, стиснали пръстите си силно.

Керванът, който се източваше откъм Адрар, по нищо не се отличаваше от всички останали върволици камили, тръгнали от Гадир Масаб: претоварени животни, пристъпващи бавно сред изпепеляващата мараня. Отново и отново спираше той, подобно на някакво колебливо влечуго — хората на пустинята спираха да се напият, да напоят камилите, а след тях и робите си. Но, размишляваше главатарят на шайката, докато гледаше как керванът бавно приближава мястото на засадата, в различие от всички онези кервани, прекосяващи Хамадабат на път за Брудуо през Средните фалтански полета, този се бе отказал от по-дългия, но по-безопасен източен маршрут.