Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

Грабителите не можеха да повярват на късмета си. Кой глупак отвеждаше претоварен керван през Веридия? Строукс — кралството, намиращо се на север от планините, наскоро бе обявило война на търговците на роби и препродаваната от тях човешка мъка. Изглеждаше почти невероятно, че търгуващите с хора са избрали да рискуват живота си по този път, макар че обяснение можеше да бъде намерено: така избягваха нуждата да плащат на мародерите, разположили се по източния маршрут. Но фактът си оставаше факт. И бандитите изчакваха — главорези и убийци, шлака от останалите бандитски групи. Беше крайно време и на тях да им се усмихне щастието. До този момент преживяваха, нападайки малцината самотни пътници, достатъчно наивни, та да навлязат във Веридия без телохранители. Ала това се случваше рядко. Бандитите бяха не само изгладнели, но и зажаднели за нездравите забавления, които предлагаше залавянето на жертва.

Благодарение на природните стихии — жежкото южно слънце и пустинните вихри — жълтеникавите, безформени склонове на Веридия бяха придобили чудати форми. Самият Адрар, Златният лъв, се издигаше високо над прохода — стражаващ над останалите фигури, обгърнали просеката и наименувани от въображението. Най-доброто място за засада се намираше точно под Ноктите на Адрар — там пътят биваше притиснат между два стръмни склона, веднага след което завиваше вдясно, стигаше върха и се спускаше надолу към Строукс.

Именно тук изчакваха бандитите.

Замисълът беше търговците да си помислят, че са прекосили успешно планините, за да бъдат нападнати в последния миг. След като ги заловяха и се забавляваха в типичния си стил, пускаха едничък оцелял, за да може делото им да бъде разказано. Репутацията беше не по-малко важна от плячката. Конкретно членовете на тази шайка бяха особено силно решени да се докажат. Всеки от тях беше изготвил обширна програма, която да изпълни с оцелелите след атаката търговци и роби. Керванът наближаваше, повишавайки вълнението им. Един от подкомандирите изтегли меча си, за да го почисти, а главатарят блъсна ръката му — слънцето можеше да блесне в острието. Но всъщност няма значение , помисли си водачът. Заради прекалената си глупост — или самоувереност — тези търговци нямаха и съгледвачи. Вероятно нямаше да забележат, ако някой от кервана бъдеше наръган в гръб, рухвайки пред останалите. Мисълта дотолкова развесели главатаря, че му костваше значителни усилия да не се разсмее.

Керванът достигна определената точка. Грабителите се разделиха на две групи — едната трябваше да запречи пътя пред търговците, а другата да излезе в гръб. Веднъж притиснеха ли жертвите си по такъв начин, оставаше им само да се наслаждават на работата си.

Сигналът бе даден. Застиналият следобеден въздух беше разсечен от виковете на двете дузини бандити, спуснали се към търговците. Главатарят веднага забеляза едно малко отклонение, което щеше да ги забави: докато групата, водена от помощника му, заеме позиция на пътя зад кервана, търговците и робите им се бяха оттеглили по-назад, така че бандитите бяха пленили само камилите. Главатарят сви рамене — убиването, а не планирането, бе стихията на помощника му. Нямаше да го затрудни да се обърне.

Притичалите бандити не откриха обичайната паника, която внезапната им атака би трябвало да породи. Нападението им бе посрещнато с неестествено мълчание. Самотен мъж се беше изправил насреща им. Носеше дълга черна брудуонска роба, с отметната качулка. Беше подстриган много късо, притежаваше младо, но носещо чертите на опита лице и хлътнали очи. Стоеше в позата на опитен боец, пренесъл тежестта върху пръстите си. Очакваше нападението им. Брудуонец , реши главатарят. И то воин. Възможно е да загубя един-двама от хората си. Но и без това малко плевене няма да е излишно. А той не е безсмъртен. Изправял съм се срещу хора, сражавали се сред редиците на самите Повелители на страха.

Може би бандитите щяха да имат някакъв шанс, ако бяха изоставили първоначалния си план и се бяха нахвърлили вкупом върху самотния боец. Но те не го сториха, преценявайки, че той е решил да се самопожертва в някаква налудна маневра. Вбесен от факта, че нещата не се развиваха по план, главатарят нареди на хората си да атакуват търговците и робите им, като за момента оставят черния боец.

Помощникът получи първия си шок, когато търговците отметнаха наметала и изтеглиха оръжията си. Това не бяха изнежените фалтанци, които познаваше, хора, трупали богатство за сметка на чуждата болка. Личеше, че сражаването не им е чуждо. Например онзи, тъмнокожият, размахваше като перце огромна каменна сопа. Виждаше се, че той не е от хората, които биха закрещели за милост, щом острието на нож се озовеше в непосредствена близост до тялото им. Същото се отнасяше и за дългокосия фалтанец до него, облечен в деруйсианска туника. Е, онази жена щеше да крещи, но по жестокостта, изписана върху лицето й, личеше, че тя по-скоро би умряла — или по-вероятно убила — преди да позволи да попадне в подобно положение. А пък тлъстият с червената роба… В неговите очи светеше лудост, някакъв мрачен глад. Помощникът бе съзирал тази светлина в очите на неколцина свои някогашни спътници — желание за смърт, което рано или късно биваше удовлетворено. Арогантността, типичен спътник на заместника, започна да се отцежда от него. Трябваше да бъде внимателен.