Рассел Киркпатрик - През лицето на света

Неумиращият изучаваше картите и документите, разгънати на огромната маса от черен мрамор, търпеливо дирейки слабости в дълго обмисляните си планове. Залата на гласовете, намираща се дълбоко в централната кула на Андратан, многократно препредаде екота на стоманените подметки, докато мършавата, загърната в сиво фигура отстъпи от масата и се заразхожда, потънала в дълбок умисъл. От дългия си опит знаеше, че слабостта може да съществува. Но от още по-дългия си опит бе наясно, че колкото и усилено да проучваше, откриването й щеше да бъде чист късмет.

Нямаше значение. Огромното му предимство — непреодолимото му предимство — над невежите врагове, се състоеше в неизмеримото знание, което бе натрупал през вековете на живота си. А техните животи бяха тъй кратички! Умираха, преди да са осъзнали и частица от потенциала си, в невъзможност да надникнат отвъд капаците на ежедневното си съществуване и да разпознаят отново и отново зараждащите се схематики на Времето, орисани вовеки веков да повтарят грешките на предците си. А той бе извлякъл солидна мъдрост от две хиляди години безусловен успех. Ето как знаеше, че несъвършенството щеше да е там. Присъствието му щеше да стане известно в определен момент от кампанията; вероятно по-рано, ако имаше късмет — и той щеше да адаптира плановете си. Мъдростта му щеше да бъде достатъчна и щеше да превърне пропуска в свое преимущество. Враговете му щяха да бъдат унищожени в мига на привидната си победа. Винаги бе било тъй.

Подозираше какъв би могъл да се окаже дефектът. Младият даурианец се бе оказал от голяма полза в дните, преди да умре. О, той нямаше никакво намерение да помага, ала Неумиращият разполагаше с много свободно време и през дългите векове бе съумял да доведе до съвършенство изкуството на убеждаването. В крайна сметка младият учен се бе задушил, опитвайки се да произнесе информацията, която смяташе, че ще умилостиви инквизитора, в невъзможност да си поеме дъх в бързината си да говори, да каже нещо, което да облекчи агонията. А какво друго би могъл да очаква глупакът за опита си да проникне в самата Андратан? Дауриянците бяха рискували много, за да узнаят какво се случва в Брудуо. И се бяха провалили. Ако това бе най-доброто, което можеха да предложат, очакваха ги още много провали.

Имаше пророчество. Е, него си го имаше от край време. На Най-възвишения можеше да се разчита, що се отнася до оповестяването на божествената му воля до неговите подчинени. Как Великият Глупак можеше да е толкова не наясно със своите последователи? Не познаваше ли силата на изреченото слово? Сега те бяха ограничени в коловозите на положения пред тях път, губейки единственото си преимущество: произволността, породена от невежите смъртни, която така затрудняваше изработката на прецизни планове. Той, легендарният Рушител, от когото всички фалтанци се страхуваха, безсмъртният Неумиращ, лорд на Андратан, не бе ограничен от подобен път. Дори Най-възвишеният не можеше да предрече делата му.

И сега пророчеството бе попаднало в ръцете му, както и бе орисано. Нямаше съмнения относно истинността му. Той притежаваше доказан усет за подобни неща. Години бе прекарал в Далекозрящата кула, борейки се с вдъхновените думи, измърморвани от глупаците, кълнящи се да служат на Най-възвишения. Всички те носеха идентична миризма — можеше да подуши тези вдъхновени слова, острият им дъх го дразнеше. Глупави ограничения, предназначени да държат овцете в кошарките им. Ала не и него! Неумиращият се бе изправил срещу самия Най-възвишен, за да излезе победител и да отнесе тайната на вечния живот като свое единствено притежание. Думите на Най-възвишения още горяха в ума му. Това пророчество имаше същата остра миризма около словата си, като джуджуне с твърде много подправки.