Ед Гормън - Лицето

Войната вървеше лошо. През миналия месец шейсет човека от войската на Конфедерацията бяха разжалвани за дезертьорство, а новата заповед беше да бъдат разстрелвани незабавно. Това се отнасяше за други лагери и полкове, за щастие никой от нашите хора не бе дезертирал.

Войната бе станала безнадеждна и аз като млад лекар го знаех по-добре от нашите предводители. Не беше обществена тайна, че генерал Ли е форсирал Потомак с десет хиляди души, които почти не са разполагали с обувки и шапки, а нощем са били принудени да спят на земята, поради липса на одеяла. Но докато през последните шест месеца изпълнявах тази служба, аз знаех и друго: нашите хора боледуваха от инфлуенца, дизентерия, едра шарка, жълта треска и дори от холера — поражения, които никога не можеха да се прикрият, поражения, които бяха по-тежки, отколкото от куршумите, получени от напредващите армии на янките. Най-лошото беше, че поради липса на тоалетни помещения и бани, в действителност всеки от тях страдаше от спазми на лицевите мускули или кърлежи, а поради скорбута, телата на повечето изгаряха в треска. От време на време, под лунната светлина можеше да се забележи почти полудял човек, който изпълнявайки диви танци се мъчеше да прогони паразитите от себе си. На такъв скоро му предстоеше да умре.

Такава беше действителността на войната през тази пролет и макар че се отнасях с войниците като мъже, в действителност те по-скоро бяха момчета — някои от тях не бяха навършили и трийсет години. През нощта, измръзнали или ранени, те зовяха майките си, не беше нещо необичайно един или двама да ридаят, докато останалите се молеха на глас.

Разказвам ви всичко това, за да добиете представа какви ужасни неща ставаха в нашата многообичана Конфедерация. Но въпреки че като военен лекар през последните две години се бях нагледал на страдания, лудост и отчаяние, нищо не ме бе подготвило за появата на мъжът от Вирджиния.

През деня го докараха в каруца — по това време аз работех с момчетата от кавалерийския взвод и ги учех как да обработват зеленчукова градина. Ако към дажбите ни храна нямаше добавки от плодове и зеленчуци, скоро всички щяхме да хванем скорбут. Освен това, тогава донякъде се наслаждавах на известен отдих под горещото слънце, след като бях напуснал хирургията. Миналата седмица, съвсем сам бях ампутирал три крака, две ръце до рамото и няколко до китката, да не говорим за многобройните пръсти. И нищо не вървеше добре, поради липса на хигиена. С изключение на една, останалите ампутации бяха завършили със смърт. Докато оперирах едно четирийсетгодишно момче, всеки път, когато се докосвах до него, то ме молеше да го убия. Беше ранен в главата и исках да облекча мъченията му чрез трепанация на черепа. През отвора, който дълбаех, под слоя от гной и кръв забелязах гърчещия се мозък. Не разполагах с други анестезични препарати освен уиски, което поне обезпечаваше комфорт, насочен против насилието на моя трион за кости. Беше един от тези моменти, когато ноздрите ми не възприемаха тръпчивата миризма на кръв, нито я чувствах по кожата си. Понякога, стоейки цял ден край операционната маса, ботушите ми се пълнеха с кръв, а краката ми шляпаха в нея.

Каруцата беше спряла пред генералската палатка. Каруцарят скочи от нея, привърза конете към някакъв кол и бързо влезе вътре.

Известно време по-късно се върна, придружен от генерал Съливан и трима мъже в обичайни сиви униформи.

Свитата заобиколи задната част на каруцата, редникът-каруцар сочеше нещо в нея. Генералът, набит и плешив човек на петдесет и няколко години се подпря на раклата й и се взря във вътрешността.

Генералската глава внезапно бързо отскочи назад, а тялото под нея я последва. Изглеждаше като ужилен, сякаш там го бе очаквала намотана на кълбо змия.

Той разтърси глава и каза:

— Искам този мъж да бъде изцяло покрит, особено лицето му.

— Но генерале — отвърна каруцарят, — човекът още не е умрял. Не трябва да покриваме лицето.

— Чухте какво наредих! — изплющя генералския глас, после той се обърна и последван от свитата си, с наперена походка се отправи към палатката.

Разбира се и аз бях любопитен да разгледам мъжа в дъното на каруцата. Чудех се какво бе накарало генерала да постъпи по този начин, беше ми се сторил почти уплашен.

Не можах да го узная до късно през нощта.

Вечерята, приготвяна в просторната палатка, използвана за офицерски стол, закъсня. Винаги се чувствах зле от неравенството между телешкото задушено или бифтеците, предназначени за офицерския състав и сухарите и осоленото свинско, което се даваше на останалите. Нямаше да откажа да ям храната си, но изпитвах съжаление към записалите се доброволци.