Ед Гормън - Лицето

Аз се наведох и махнах тъканта от лицето на мъжа.

— Какво предполагате, че е станало с лицето му, отче? — попитах свещеника двайсет минути по-късно.

Ние пиехме кафе и пушехме пури. Мизерните свещи изпускаха сладостна миризма на восък.

— Не съм сигурен — отвърна свещеникът.

— Виждали ли сте някога нещо подобно?

— Никога.

Знаех, че това, което ще кажа, ще го изненада.

— Той няма рани.

— Какво?

— Старателно го прегледах. Няма никакви рани по тялото си.

— Но лицето му…?

Дръпнах от пурата, очаквайки изпуснатия дим да се извие като буреносен облак над мъждукащия пламък на свещта.

— Ето защо ви попитах дали някога сте виждали нещо подобно.

— Боже Господи — рече свещеникът, сякаш на себе си. — Няма рани!

В сънят си аз се върнах в онази мразовита мартенска сутрин. Отново се намирах на бойното поле и участвах в битката преди две години, когато медицинският ми екип беше дезертирал. Стотици тела покриваха земята — там където сраженията бяха траяли два дни и две нощи. Виждаха се затънали в калта оръдия и коне, които не можеха да ги измъкнат оттам. Забелязваха се разхвърляни чинии и тигани, чайници и разпилени колоди карти — всичко това беше разпръснато наоколо от експлозия — тогава, когато съюзната армия беше осъществила последното си настъпление. Но най-много бяха телата — така млади и толкова много. И повечето от тях с осакатени лица. По време на войната и двете страни бяха започнали да извършват зверства. Янките ги практикуваха като след всяка битка се движеха по бойното поле и с добре заострените си ками обезобразяваха лицата на нападналите войници от Конфедерацията, след което довършваха, ако все още бяха живи. Те нанасяха дълбоки прорезни рани на младите момчета, дори понякога им изваждаха очите или отрязваха носовете. Това се бе случило и с частта, която намерихме в гората след отстъплението им. Труповете все още стискаха в ръцете си любимите си неща, които ги бяха свързвали с близките им. Снимка, писмо или кичур коса. Техният последен поглед е бил насочен към тях, като символ на дълбока привързаност и обич.

Такъв ми беше сънят, по-скоро кошмар, когато аз преди две години търсех оживели от битката.

Все още се намирах в състояние на сънливост, когато сутрешната тръба ме събуди. Залитайки, облякох дрехите си и тръгнах надолу към потока, за да се измия и обръсна.

По случайност, през тази сутрин там имаше много хора. Стоях в санитарната палатка, докато опънатите тела едно след друго пристигнаха на операционната маса. Повечето от пострадалите бяха ранени от куршуми, изстреляни от близката околност.

В късният следобед, ботушите ми отново бяха подгизнали от кръвта, която се стичаше от операционната маса.

През целия дълъг ден, аз дочувах въздишките на мъжа, който генерал Съливан беше поставил под карантина. Очевидно той осъзнаваше очарованието на околната атракция. От шушуканията около мен разбрах, че пазачите му, които са се осмелили да му хвърлят бърз поглед, са излезли от палатката треперещи и уплашени. Тези истории имаха същото въздействие като приказки за призраци, разказвани край среднощния лагерен огън. На дневната светлина ефектът избледняваше, дори и при най-младите, които не бяха калени в битките войници. И би трябвало да не бъдат толкова уплашени, но те бяха.

Късно следобед, аз тръгнах надолу към потока и се измих. След това се отправих към офицерската палатка, за да хапна малко варено месо и да пия кафе. Ръцете ми бяха изтощени от хирургическата практика, но знаех, че ще се наложи да работя и през нощта.

Генералът още веднъж ме изненада с поканата си да се присъединя към него.

— Видя ли войникът от Вирджиния? — попита.

— Да, сър.

— Стигна ли до някакъв извод?

— Предполагам, че е в шоково състояние — свих рамене.

— Но лицето му…

— Това е война, генерале. Кървава дяволска война! И не всички хора са като вас, нямат вашата желязна издържливост.

Той прие думите ми за ласкателство, както би ги приел всеки военен, макар че не смятах това за необходимо. Военните можеха да бъдат самомнителни и егоистични, или безчувствени над допустимите предели.

— Какво точно имаш предвид, докторе?

— Мисля, че въпросният войник от Вирджиния е бил ужасѐн от нещо и това се е отпечатало на лицето му — разтърсих глава. — Самият вие виждате колко смърт има около нас, Генерале. Гледките могат да влудят всеки.

— Нима смяташ, че се е умопобъркал?

Аз отново поклатих глава.