Рассел Киркпатрик - През лицето на света

Тя поспря, с почервеняло лице и останала без дъх, с опасни проблясъци на гняв в тъмните очи. Хауфутът се наведе напред в леко протестиращия стол и смекчи изражението си още повече.

— Индретт, това не може да продължава повече. Ти вече работиш до изнемога, грижейки се за момчетата си. Онзи ден те наблюдавах на пазара. Помниш ли как онази глупачка от Вапнатак се опита да разположи сергията си със захаросани плодове срещу теб? Бях горд как се защити без да я нагрубяваш или обиждаш. Наистина, би ли могла да сториш повече? Селянките, които те презират — е, може би са невежи и изплашени, притеснени от тежка зима и евентуалната загуба на собствените си съпрузи. Може би дори биха ти помогнали, ако не беше гордата ти независимост.

Индретт поклати глава, повече за да не позволи на сълзите да потекат, отколкото да изрази несъгласие.

— Ела на следващото събрание и сподели болката си — каза нежно той. — Съветът ще те изслуша.

Тя кимна глуповато, в невъзможност да говори заради внезапно залелите я обида и загуба. Гледайки я със симпатия, хауфутът отпусна напрегнатите си мускули и погледна към вратата. Не се оправяше с риданията.

— Нали няма да забравиш за Кърр?

— Няма, хауфуте.

Изпотеният мъж се надигна с изръмжаване от стола.

— Аз по-добре да вървя. Вече е почти обед — каза непринудено, опитвайки се да стопи напрежението. — Ще стигна точно навреме за трапезата у Херца. Лек ден — на излизане той докосна рамото й.

Индретт поклати глава, докато вратата се затваряше. Въздъхна и се обърна към спящата пред огъня фигура. Имаше кога да плаче. Това нямаше да бъде лесно — ако не се справеше, щеше да загуби сина си завинаги.

Духащият право от покритите със сняг планини североизточен вятър разтърсваше чепатите дъбови клони и навеждаше високите, безлистни клони към морето. Русокосо момче, с раница на гърба, крачеше по замръзналия път, като стъпваше раздразнено в изпречилите се на пътя му замръзнали локви и само от време на време поглеждаше към облачетата, прехвърчащи по бледосиньото небе. Заобикалящите го хълмове проблясваха в сребърно в ранната утринна светлина. Тук-там хълмовете бяха отрупани с домашни животни, които пасяха или лежаха заспали, а дъхът им се стелеше около студените ноздри. Избраният от него друм отвеждаше към ферма, където момчето щеше да прекара деня в работа.

Името на фермата бе издялано на входа върху мъхестите греди — както и в ума му. Дълго време момчето си почива там, опряно на полуотворената порта, разсеяно прокарвайки пръсти по контурите на надписа в нацепената дървесина. Изправи се с дълбока въздишка, погледна отвъд оградата към пътеката, която се губеше отвъд тревист хребет.

По-добре се стегни , помисли си Лийт. Кърр бе легенда за децата в селото, старецът, който улавяше момчета и момичета и ги затваряше в своята мрачна, студена плевня. Никой не знаеше със сигурност какво вършеше с тях, макар много от младите момчета да твърдяха, че успели да се измъкнат от лапите му. Самият Лийт веднъж бе откраднал малко ябълки от долните ливади и се бе скрил под едни храсталаци, докато ядосаният фермер бе издирвал крадеца. Бе го сторил да се докаже. Лийт не вярваше в историите, разказвани за стария човек — поне не вярваше в тях миналата нощ, когато лежеше в леглото си — но предпочиташе да е вкъщи пред раздухания огън, вместо да трепери в кристалния утринен въздух. Помисли си какво бе казала майка му, колко бе ядосана. По-добре старият фермер, отколкото това. Затваряйки зад себе си вратата към фермата Стиббоурн, бавно пое по тесния път.

Как можеше тя да си помисли, че той предава баща си? Щеше ли баща му наистина да бъде наранен от поведението му? Би ли го сметнал за детинско? Е, ако татко си беше у дома, нещата щяха да стоят по различен начин , помисли си ядосано той. Вината не е моя! Къде беше баща му? Кога щеше да се прибере? Ако наистина ги обичаше, ако наистина обичаше Лийт, никога не би заминал.

Лийт ясно си спомняше деня на отпътуването му. Беше в края на унищожителен за гърба следобед на сеитба и цялото семейство седеше мълчаливо и с гръб към червенеещото слънце на пресните преобърнати дънери в двора пред малката им къща. Група изящни мъже се появиха на високи коне, облечени в метални брънки и със заплашително изтеглени мечове. Децата от селото възбудено търчаха подире им. Мъжете слязоха от конете и поздравиха баща му. Лийт си припомни колко изплашен се беше чувствал тогава. Имаше дискусия, бързо прераснала в спор, приключил с качване обратно по седлата от страна на мъжете, които арогантно и шумно напуснаха селото. Добре помнеше, че по-малкият брат на Хермеса бе повален в прахта. Войниците изобщо не спряха да проверят дали момчето е добре, просто продължиха да яздят, сякаш светът бе техен. Тогава баща му се бе опитал да им обясни разни неща, майка му вече плачеше, а Лийт искаше да избяга или да повали някого, но не знаеше къде или кого.