Рассел Киркпатрик - През лицето на света

Внезапен порив на вятъра разтресе плевнята и угаси факлата, на чиято светлина работеше, оставяйки сградата в полумрак. Лийт извика уплашено и скочи на крака. Старият фермер се появи на вратата с фенер в ръка.

— По-добре влез в къщата, хлапе — каза тихо в паузата между поривите, сетне постави лампата на груба дървена маса и я угаси. — В момента времето иде откъм морето, обаче леденият вятър само чака удобен момент да удари. Засега остави тентата там и ела вътре. Не се знае кога на Искелвена може да му щукне да изпита силите си върху старата плевня — той постави загрубелите си ръце на раменете, скръствайки ги пред гърдите си, върху изтъркана вълна.

Искелвен , помисли си Лийт. Леденият вятър. Бе минало много време, откакто за последно бе чувал друг освен майка си да изрича думи на стария език. Вече никой не се отегчаваше с него.

Навън дъждът се сипеше от югозапад, пришпорван от неотклонимия морски вятър. Лийт можеше да усети солта във въздуха и макар да знаеше, че морето се намира на повече от две левги, си представи как чува огромните бели вълни да се разбиват върху пясъка. Беше се смрачило. Зачуди се как ще намери пътя към дома.

— Бързо! — чу Кърр да го вика някъде отпред и затича сред пръските към ивицата жълта светлина.

Вътре го чакаше чаша горещ чай. Изпи го с облекчение, греейки вкочанените си ръце около чашата, а със съдържанието й — вътрешностите си. Стори му се, че в съседната стая някой се изкашля и погледна въпросително към фермера, който отвърна на немия му въпрос с нетрепващ поглед. След миг старецът стана и напусна стаята, оставяйки Лийт сам.

След като малко топлина се разля по тялото му и отново можеше да мисли бистро, Лийт остави чашата си и любопитно заоглежда помещението. Не приличаше на типа къща, която един стопанин на четири коня би трябвало да притежава. Изглеждаше достатъчно голяма — имаше преддверие, отвеждаща към очевидно отделни спални — но бе разхвърляна, занемарена, груба. Бледа, лека пожълтяла вар, отронила се от обвитите с паяжини ъгли, придаваше на стаята запуснат и бедняшки вид. Очевидно беше някакъв тип всекидневна, рядко използвана; вмирисана на плесен, затрупана с чупливи украшения, небрежно поставени на остроръби маси — определено не стая, в която някой живее.

Размислите на Лийт бяха прекъснати от завръщането на фермера с друга чаша, привидно празна.

— По-добре се прибирай, момче. Изглежда времето се поуспокои, но не след дълго отново ще пощурее и то този път от север. Готов ли си?

Лийт кимна, макар да не бе сигурен какво има предвид старецът. Той щеше да го придружава? Последва фермера навън. Бе значително по-светло; дъждът падаше право надолу и само понякога се завихряше от вятъра. Влязоха в плевнята, спирайки се за миг да запалят отново факлата. Друга факла в далечния й край осветяваше преградите на конете и на трепкащата светлина фермерът затърси седло и юзда. Конете започнаха да удрят крак и да нервничат, очевидно наясно с намерението на стопанина си да язди. Лийт почувства топъл дъх на тила си. Обръщайки се, видя дълга муцуна да се извисява над него. С изненада и удоволствие, той погали конската глава.

Старецът изведе червеникавокафява кобила от най-последното отделение, докато я потупваше по муцуната и й шепнеше в ухото. Навън, в притихналия късен следобед фермерът се качи на седлото с лекота, издърпа момчето зад себе си и подкара коня в бърз ход. Лийт щеше да се прибере по изискан начин.

Развълнуваният младеж пътуваше сред нереален свят високо над тревата. Конят вървеше в тръс много по-бързо, отколкото той можеше да тича; дълго време Лийт наблюдава как земята под него остава назад. Хвърляйки поглед наляво, видя мракът да се разпръсква от север със заплашителна бързина. Яздеха по Западния път, вървейки срещу вятъра, чиято сила се засилваше с всеки изминал миг. Остава около миля на изток до селото , помисли си Лийт. Може би още пет минути и сме у дома.

— Я кажи, хлапе — провикна се старецът през рамо, — защо го наричат Западен, когато отива само на изток? — и той се захили, докато придърпваше по-плътно качулката около лицето си. Надничайки иззад слабата, прегърбена фигура, Лийт усети режещия вятър и видя мастиления мрак отдясно преди да чуе воя във въздуха.

— Долу главата, момче! — скръцна със зъби фермерът. — Леденият вихър е тук.

Пристигнаха в селото напук на разразилия се Искелвен . Тук и там измежду закепенчените прозорци се процеждаше ивица светлина. Вятърът шибаше празните улици, грабвайки сухите листа и сипейки ги връз праговете, виещ от неудовлетворение, че му е отказан достъп до топлите стаи. На калния път се появи изтощен кон, язден от две ниско приведени фигури. По-едрата от тях докара изпотената кобила пред една от крайните къщи, слезе и помогна на по-дребната на свой ред да слезе от седлото. Докато мъжът отвеждаше коня до подветрената страна на сградата и се грижеше за него, момчето потропа няколко пъти по вратата. Скоро тя се отвори и внезапната светлина погълна двата силуета. Вятърът събра сили, сетне се втурна, но закъсня с части от секундата, съумявайки единствено да затръшне вратата зад гърба им.