Рассел Киркпатрик - През лицето на света

— Идва с голям облак — бе отговорът. Лийт едва чуваше. — Като разбиваща се вълна: засмуква въздуха в себе си, което придвижва облака напред… — но останалите думи бяха заглушени. За момент виенето затихна, сетне боботещ, стържещ звук като тътена от хиляда хълма се стовари върху им и вятърът удари. Лийт си помисли, че вижда северната стена на къщата да се огъва. Внезапно силен екот се разнесе зад гърба им. Фермерът изкрещя нещо на Лийт, бясно ръкомахайки по посока на спалнята. Лийт кимна и затича. Докато тичаше, усещаше въздухът да облива тялото му. Един от капаците се бе разхлабил. Докато посягаше да го затвори, вятърът внезапно го затръшна, като едва не му отнесе ръката. Замъчи се да постави старото ръждиво резе и най-накрая успя, като си помогна с бастуна на Хал.

Хората в стаята зачакаха напрегнато. Да се разговаря бе невъзможно: вятърът виеше около тях и дървените стени протестираха с изпъшкване и — по-заплашително — пропукване. Сякаш някакъв гигант бе сграбчил колибата и я разтърсваше с произволни движения, като внимаваше винаги да хваща неподготвени затворените вътре несретници. Лийт се почуди как останалите семейства в селото се справят с чудовищния вятър. Щеше му се вън да е светло, за да може да види бурята; само какви истории щеше да разказва на другите! За момент мислите му отскочиха към Стела в къщата й в северния край на селото, почти до гората. Опърничавата й майка-клюкарка, намусеният й баща, впиянченият брат. Как ли се справяха с Ледения вятър?

Забрави за Стела, когато видя една от ъгловите подпори да се накланя бавно, постепенно навътре. Навън вятърът виеше толкова силно, че никой друг не беше забелязал.

Пречупи се на две със силен гръм.

Вятърът нахлу с вой като водна стена и угаси свещта, потапяйки всичко в объркване. Шумът бе превъзхождащ. Един глас изкрещя „Вън!“ в ухото му, силна ръка го сграбчи за рамото и го тласна към спалнята. След миг всички бяха зад залостената врата. Същата ръка сетне бутна Лийт да седне с гръб към вратата и някой се отпусна на пода до него. Някак, вероятно по миризмата на земя, Лийт знаеше, че това е фермерът.

Вратата се удряше в гърба му с всеки порив. Като че живо същество, хищник, се опитваше да разпали страх, който да влее в мускулите на жертвите си през дървото. Лийт започна да усеща безумното желание на вятъра да преодолее вратата и да ги достигне; изглежда зловеща сила бе повела нерационална атака върху къщата и нейните обитатели. Може би фенните, планинските богове от северните пущинаци, в крайна сметка бяха истински. За фенните се предполагаше, че са клечести хора, високи девет фута и с нокти вместо ръце; мразеща, войнствена раса, убиваща осмелилите се да пътуват из планинската централна област на Фирейнс; божествена раса, която използваше силата на светкавицата, за да убива и си служеше с времето като с оръжие. Докато смразяващите пориви се промъкваха под вратата и се виеха около краката му, предизвикващи тръпки по гръбнака, Лийт бе склонен да повярва в историите за фенните. Мракът го притискаше, докато навсякъде около него виенето, скърцането, стененето, свиренето на вятъра удряше ушите и ума му. Сред мрака и шума, умората обви Лийт; всичко друго, с изключение на топлината до рамото му, потъна в далечината.

Някъде към утрото старият фермер го разтърси.

— Раздвижи си краката, момче — каза дрезгаво. — Не ги ли раздвижиш, няма да вървиш дни наред.

Лийт протегна крака и усети болка в коленете. След като ги разтри за миг, той ги придърпа до брадичката си и обви ръце около тях. Зачуди се как се чувстваха Хал и майка им — само на няколко фута от тях в мрака — и се надяваше да са успели да затворят очи сред тази какофония от шум и насилие. Замисли се за селото, уловено в прегръдката на бурята; опита се да си представи какво ли е навън — виещи се и прекършени дървета, преспи сняг и свилите се от студа и вятъра по домовете си люде. В ума си той се намираше високо сред клоните на Общинското дърво, гледаше надолу към къщите през прозрачните сламени покриви и виждаше как хората се движат, сетне протягаше врат, за да погледне в дома на Стела и да я види седяща край огъня. На топло и на сигурно, без да се нуждае от нищо. Непоканена, самотна, водеща кон фигура се появи сред въображаемите снежни парцали. Тя бавно се стопи, докато накрая виждаше само завихрилият се сняг, бели петънца на черен, празен фон.

В един момент повече не можеше да търпи тишината. Обърна се в посоката на стария фермер и запита с тих глас: