Рассел Киркпатрик - През лицето на света

Вътре мъжът и момчето свалиха наметалата си и протегнаха измръзналите си крайници към огъня. Те се приведоха към пламъците, за момент забравили останалите присъстващи в стаята.

— Дай им нещо топло, ако обичаш — каза Индретт на Хал. Докато сакатият откуцваше, майката се приближи бавно към огъня. Зачака топлината да си свърши работата.

— Няма да се прибираш вкъщи тази нощ — твърдо каза тя на стареца.

— Не, момиче, няма. Ще отскоча до къщата на хауфута за през нощта, а на сутринта…

— Нищо подобно. Ще останеш тук до този огън. Ако това е истински Дълбочинник, може изобщо да не успееш да се добереш до другия край на пътеката.

Той се обърна и я изгледа намръщено.

— Учиш ме, тъй ли? Предполагам знаеш всичко за снега от улиците на Раммр, нали така? Нямаше да знаеш какво е сняг, ако не беше дошла тук, момиче. Оцелявал съм на открито, събирал съм стадото си в снежна виелица… — старецът се запъна.

Индретт си постави най-разкаяното изражение.

— Прав си, извинявам се. Нямам твоя опит. Но ще се притеснявам, ако си тръгнеш сега и няма да мога да заспя — каза непринудено тя. — Ето, ще накарам Лийт да ти приготви резервния матрак. — И тя прати сина си, преди обърканият, надхитрен фермер да съумее да изрази някакъв протест.

Когато старецът се събуди, вън беше още тъмно. За момент не можеше да определи какво точно го е изтръгнало от съня, но като познаващ земята човек знаеше, че нещо не е наред. Тогава го чу: ужасяващият стон на вятъра, тих, обезпокоителен звук от много далеч, дълбоко притеснителен за стария човек. Не бе чувал този звук повече от двадесет години, не и от нощта, в която бе загубил старата си плевня — построена от дядото на хауфута. Стана за миг и облечен, затърси плаща си. Още миг — и вече надничаше навън.

Лек сняг се спускаше в спокойния въздух. Полагаше снежинките си необезпокояван и вече бе съумял да натрупа инчове. Но отвъд спокойствието достигаше звукът на зараждащо се насилие, тихо стенание, накарало стареца да потръпне.

След като се увери, че конят му е надеждно защитен, той тихо затвори вратата и тежко се отпусна на един дървен стол; бръчки на тревога прорязваха изразителното му лице. Ако си беше у дома, щеше да подсигури всички сгради на фермата, да залости всички врати и прозорци в къщата, да премести всички мебели до стените и да изчака бурята да премине. Ала стига Тинеи да бъдеше в безопасност, малко го беше грижа за постройките на фермата. Моля те, Най-възвишени, не позволявай на онази твърдоглава жена да излиза да подсигурява фермата! Нямаше начин да се прибере преди бурята да удари с пълна сила. Но какво щеше да прави тук? Ръцете му потръпваха при мисълта. Онова момиче Индретт вероятно никога не беше виждала истинска Искелвенова буря. Ще знае ли какво да прави? Този глупав Манум! Имаше толкова много момичета в селото. Добре поне, че Модал не доживя да види този срам: единственият му син, женен за южнячка!

Той се изсмя. След всички тези години, често се улавяше да мисли като северняк.

Пое си дълбоко дъх и се изправи, сгърчвайки лице, докато заплашителният звук сякаш се ровеше във вътрешностите му. Трябваше да стори нещо. Точно тогава хлапето Лийт се появи от спалнята, търкайки очи.

— Какъв е този шум? Звучи като котки…

— Истинска буря! Не от онзи вятър, дето селяндурите му викате Леден, хлапе; задава се чистокръвен Искелвен . Не бях виждал такъв от години. Не донася със себе си сняг, просто го грабва от земята и ти го хвърля в лицето. Майка ти будна ли е?

Лийт поклати глава.

— Не мисля — промърмори синът.

Фермерът изръмжа:

— Събуди я. Трябва да стегнем това място.

Когато започнаха да разместват мебелите, първо Индретт, а сетне и Хал влязоха в стаята. Фермерът обясни какво правят и скоро Лийт залостваше кепенците, докато останалите разчистваха стаята от всичко, което вятърът можеше да вдигне във въздуха, ако успееше да се промъкне вътре. Фермерът им нареди да загасят огъня и възложи на Хал да намокри въглените в решетката. Една-единствена свещ проблясваше на средата на голия под. Междувременно, отвратителният звук стана по-силен и се наложи да крещят един другиму, за да се чуват. Скоро стонът прерасна в пронизително ридание; звукът, който някой би издал, помисли си Лийт, ако бъде бавно разкъсван на парчета. Сега ревът бе над главите им, но все още нямаше вятър.

— Къде е вятърът? — изкрещя Лийт към стареца. Учудващо, почервенелите очи на възрастния човек проблясваха с нещо, прилично на възбуда.