Рассел Киркпатрик - През лицето на света

Старият фермер продължаваше да говори.

— Часовоите бяха чули слухове за възхода на велик крал на изток, за съживяването на военните изкуства, за натрупването на воини. Но подобни истории винаги са били разпространявани и само слаб кралски двор би се нуждаел от тях. Никое друго от Шестнадесетте кралства не е посрещнало тези небивалици с нещо различно от презрение. Ала заповедта бе дадена и Манум трябваше да се подчини. Татко ти е истински Търговец, момче, би трябвало вече да си е у дома.

Лийт почака, но старецът не каза нищо повече. Така че запита:

— Защо точно баща ми?

Мъжът помълча и Лийт можеше да чуе звуците на вятъра отвън, вече по-слаби. Сетне каза:

— Истинският Търговец, момче, има достъп навсякъде. Хората са еднакви. Дори в Брудуо. Всички искат онова, с което не разполагат. Търговецът им го осигурява. Един Търговец пътува навсякъде, плаща подкупи, дегизира се, бяга, язди и продава, за да излезе на печалба. С това се занимаваше дядо ти — и Манум също, за няколко години. Това е най-старото прикритие. Вероятно има повече шпиони, отколкото честни Търговци, макар повечето от тях да примесват патриотизма с печалбата. Това изкуство е изгубено във Фирейнс и затова имаха нужда от баща ти. Бедният глупак. Когато срещна майка ти, се отказа от живота на Търговец. И оттогава не беше напускал окръга. Истинският Търговец трябва неспирно да упражнява уменията си. Вероятно така и не е стигнал до Брудуо.

Тъгата се вливаше в Лийт като река от мрака. Думите на стареца за миг бяха направили баща му да изглежда реален, но Лийт знаеше, че реална е единствено старата мъка. Баща му го нямаше. Но за един кратък миг — мимолетен — думите го бяха въплътили.

Старият фермер състрадателно си мислеше за момчето до себе си. Що за апатия ги бе принизила толкова? За момент собственото му сърце го предаде. Дали нещо наистина не се случваше в Брудуо? Къде е Манум? Той въздъхна и сви рамене.

Меката светлина на тиха утрин откри рошаво момче, отпуснало глава на старческо рамо, двамата потънали в дълбок сън.

— Е, аз смятам, че е било егоистично от негова страна! — заяви Херца.

— Така ли? — отвърна уморено Индретт.

— Да, така. Представи си го да обещае да отдели най-хубавото си овнешко и шилешко, ние да планираме пиршеството, мислейки си, че той ще осигури месото както винаги! — слабата, сприхава жена съумя да провре крак през вратата и победената Индретт бе принудена с жест да я покани да седне.

— Ама самият той никога не се появява на пиршествата, о, не! Твърде е въздигнат, за да се меси с простаците. Няма оправдание за подобно поведение, даже и от чужденец — думата напусна езика й с презрение, вероятно забравяйки, че самата Индретт също беше от далечните южни земи на Фирейнс. — Ей това е той, само дето никой явно не помни. И бедната Тинеи е държана под ключ, без да може да се среща с когото и да било. Правилно е подобен човек да осигури храната за Средозимника. Така и не е направил нищо за Долината. А сега какви ги върши?

Индретт изчакваше. Нямаше да даде очаквания отговор.

Но Херца не се и нуждаеше от него.

— Очевидно е, нали? Не може да понесе останалите да се забавляват, тъй че отива и дума на хауфута, че тая година няма да има месо.

Индретт повдигна вежди.

— Е, що мислиш? Права ли съм? Няма ли пиршеството да бъде пълен провал?

Седнал до огъня, Лийт наблюдаваше майка си да се усмихва леко. Майката на Стела винаги го бе притеснявала с острия си език и зъл характер. Из селото се носеха слухове, че Херца бе причината съпругът й Пел да проявява такъв активен интерес в делата на селския съвет, болезнено проточвайки срещите до време, което останалите силно биха предпочели да прекарат у дома. Тази жена беше като есенен дъждец: веднъж започнал, цял ден нямаше спиране. Лийт поклати глава и възобнови дялкането си.

Сега Индретт бе принудена да слуша подробни обяснения как мъжете от селото трябвало да се съберат и отидат до фермата на Кърр.

— Той никога няма да си промени мнението след разговора с хауфута. Върти дебелия глупак на малкия си пръст. Помни ми думите, Индретт, няма да видим и късче месо от оня старик, освен ако не отидем и не си го вземем!

Индретт повдигна уморените си очи, за да ги срещне с тези на гостенката; каза тихо:

— Херца, той не е единственият фермер тук. Всеки един от тях би могъл да ни предостави месото, стига само да бъде помолен.

— Но защо да го правят? Това е работа на Кърр.