Рассел Киркпатрик - През лицето на света

В окъпания от лунен блясък двор чакаше леко облечената фигура на Кърр. Когато вратата се отвори, той решително пристъпи вътре и затропа с крака, за да ги раздвижи.

— Къде е майка ти, момче? — запита грубо. — Събуди я, хлапе, трябва да я помоля за една услуга.

Фермерът вдървено се придвижи до огъня, без дори да погледне дали Лийт изпълнява заръката му.

Индретт се облече и последва малкия си син обратно до опитващия се да се сгрее старец.

— Не е ли малко рано за гости? — запита кратко тя.

Кърр изръмжа утвърдително.

— Ще ми трябва момчето ти за един ден — изскърца той. — Имам едни овце, дето трябва да преместя. Ще ти върна един ден по къщата след Средозимника. Най-възвишеният знае, че имаш нужда — каза, докато посочваше към ъгловата подпора. — Това няма да издържи следващото по-силно духване. Мога да я сменя. Договаряме ли се?

Жената постави ръце на хълбоците си. Що за човек щеше да откаже да помогне за Средозимника и сетне да иска помощ в местенето на овце? Май Херца беше права.

— Момчето трябва да реши.

Фермерът присви очи.

— Знаеш къде живея — каза на Лийт. — Не се бави, момче. Има много за вършене.

Той кимна отново, но докато се извръщаше, на Лийт се стори, че в очите на гордия старец проблясва притеснение. Индретт внимателно затвори вратата след фермера.

Тя погледна към сина си, който гледаше в огъня, седнал на един стол. Накрая той въздъхна и се обърна към майка си:

— Би ли довършила закуската? Аз ще ида да помогна на Кърр.

— Нали не си забравил за Пиесата? — ненужен въпрос. Знаеше, че не е забравил.

В деня преди Средозимника хауфутът избираше актьорите, които щяха да вземат участие. Индретт знаеше, че всички млади хора в селото днес щяха да си стоят по домовете, очаквайки на вратата им да се почука, което щеше да обяви избирането им да играят Снаер, Сумар или Фалла. Мислите й се отнесоха, когато си припомни онзи специален Средозимник в Раммр, когато тя бе избрана да играе Фалла, предвестничката на пролетта, роля, обикновено възлагана на млада жена. Раммр, столицата на Фирейнс, седалището на кралския двор, отбелязваше Средозимника не по-различно от останалата част на кралството. Ансула, най-висшестоящият от царедворците, бе почукал на бащината й врата и поставил деликатната Цветна маска в треперещите й млади ръце. Това бе голяма чест, за която и да е девойка, а лично за нея представляваше дори още по-голяма, тъй като не бе част от аристокрацията. Онази година Индретт бе представлявала цветето на кралския двор. Чест за най-представителната девица, както повеляваше традицията. Призив към плодородието. Така че Ансула бе избрал нея.

Ансула не бе знаел за баща й.

Онази нощ бе специална; тя наистина бе центърът на огромно празненство, в сравнение с което това в Лулеа просто бледнееше. Танцуване по мраморния под на Великата зала, упоително вино, комплименти от мнозина благородници, усмивка от самия крал, клюки и смях, красивото, изваяно лице на Търговеца от север… и невероятното, неочаквано усещане на влюбването. Дъхът й все още секваше, щом си припомнеше въпросната нощ.

Лийт поклати глава.

— Не съм забравил — отвърна сухо, — но какво мога да направя? Пък и няма особен шанс да бъда избран.

Докато си вземаше ботушите и връхната дреха, той се запита какво правеше. От всички възможни дни в годината, защо точно днес? От всички хора в Долината, защо точно него? Надникна през кепенците. Навън бе студено, но ясно и Лийт можа да види предателския слой лед, образувал се през нощта. Опасен ден да си навън.

Лийт забърза през тъмното село и пое по Западния път, внимателно тичайки по хрупкащата трева, вместо по заледения неравен път. Младежът усещаше студа да се надига от земята и да го щипе през кожите, вълнената шапка, ръкавиците с един пръст, и плъстените обувки. Потрепери и продължи напред. Бледа светлина се разливаше бавно от планините зад него, карайки хълмовете да сияят леко.

Пътят към фермата Стиббоурн се простираше през Суил Даун, на няколкостотин фута над Долината. В подобни моменти, когато Лийт се озоваваше насаме с тихата красота на Долината, обичаше да върви наперено по пътя като господар на света. Но днес, докато бързаше покрай потъмнелите храсталаци и отрупаните със сняг дървета, се чувстваше неспокоен. Забеляза леда и снега около себе си да придобиват розово сияние, забеляза обичайния изсипал се от боров клон сняг, вслушваше се в приглушеното бучене на многобройни звуци, които свежият утринен въздух донасяше до слуха му. Но тази утрин нищо от това не го развълнува.