Рассел Киркпатрик - През лицето на света

— Кралят умира — бе казал баща му. — И ме праща на сигурна смърт.

Бе ги притиснал силно и сетне изчезна.

Неканен образ изникна в главата му, образ на висок мъж, привел се над дънер, опитващ се да изтегли от него брадва. Мускулите на непокритата му гръд изпъкваха от напрежението. С изръмжаване топорът бе освободен, сетне се стовари отново и отново, докато дънерът не бе сцепен на две.

Лийт знаеше, че това е баща му, но колкото и да се опитваше, не можеше да види лицето му.

Разтърси глава, за да прогони визията и с усилие се пренесе обратно в реалността, треперейки от облизващия го студен вятър. Ако възмъжаването означаваше да прави неща, които не желае, неща като да върви по тесния, прорязан път към дома на фермера Кърр, то тогава не бе сигурен дали иска да пораства. Искаше да изследва заедно с приятелите си, да си говори с Хал, да се разхожда със Стела, да работи на полето с баща си.

Вече можеше да види сградите на фермата. Бяха свити под него в малко дефиле, заобиколени от храбро развети срещу вятъра есенни флагове на дърветата. Зад охрата и златото се издигаше друг прошарен от добитък хълм, мързеливо протягащ се по посока на морето.

Старият мъж наблюдаваше пътя от вратата на плевнята си. Видя как очертанията на фигурата бавно стават все по-ясни, с наведена глава и ръце в джобовете, с ясно видима неохота. Добре, Още си спомня фермера Кърр. Е, Кърр все още си спомня един малък епизод с ябълки. Нищо не подтиква едно момче по-силно към работа от страха.

Изчака докато младокът изкатери стъпалата към къщата и почука леко на вратата, като че предпочиташе да не получи отговор. Сетне разтвори вратата на плевнята.

— Ти! Момче! Насам!

Хлапето с пребледняло лице трепна, сетне погледна към плевнята. Нерешително остана на мястото си.

— Бързо, ако знаеш какво е добре за теб!

Гласът определено се носеше от плевнята. Лийт искаше да избяга повече от всичко на света, но се насили да тръгне нервно към старата постройка.

Фермерът изчака момчето да се озове в сянката на плевнята, сетне пристъпи напред, забивайки тояга пред себе си.

— Момчето на Манум, а? — изрева старецът. — Мислех си, че момчето му е вече поне на петнадесет. На колко години си, хлапе?

— Шестнадесет, сър — заекна Лийт.

— Хайде де. Не си на повече от дванадесет. Ще си поговорим с онзи хауфут, ако ми е изпратил погрешното момче. Ти си хлапето на Манум?

— Д-да, сър.

Старият човек се изсмя гръмогласно, размахвайки бастун във всички посоки.

— Сакат и недорасляк! Получи си заслуженото от онази префърцунена гражданка. Сакат и недорасляк! Добре, недорасляк, знаеш ли какво ще правиш за мен през тази седмица?

— Не, сър.

Старият фермер сега бе по-близо до него, насочил върбовия си бастун към гърдите му. Лийт можеше да види бръчките, прорязали остротата на лицето му, обграждащи ясни и живи очи. Очи, пълни със злоба.

— В плевнята е — изкикоти се той. — Искам те в плевнята.

Лийт вече бе твърде ядосан, за да изпитва страх. Дванадесетгодишен недорасляк? Пое си дълбоко дъх и мина покрай фермера.

Старецът се усмихна. Страхът и гневът бяха добри надзиратели.

Утрото отстъпи на следобеда, който от своя страна се проточи. Въздухът в плевнята бе пропит с животински миризми и докато Лийт изваждаше прогнилите конци от платнената тента, до ушите му достигна конско цвилене. То изглежда идваше от задната част на зле осветената постройка. Конете представляваха основен начин за измерване на богатството във Фирейнс. В Лулеа имаше няколко, а съветът дори бе заделил една възрастна кобила, която децата да яздят, но Лийт никога не бе чувал някой фермер да притежава повече от един кон. Зачуди се как може незначителен старец да има коне в плевнята си. Вероятно бяха крадени! Можеше да ги чуе как се движат в отделенията си, да ядат и тихо да процвилват помежду си. След известно слушане реши, че са четири на брой. Четири! Цяло богатство. Както и да се беше сдобил с тях, старецът бе богат човек по стандартите на Северните покрайнини.

За Лийт ставаше все по-трудно и по-трудно да вижда какво прави. Първоначално младежът си помисли, че наближава нощта и скоро ще му бъде позволено да се прибере у дома, но след малко чу вятъра да се засилва, сетне дъжд забарабани по дървения покрив. Времето се влошаваше. Определено бе станало по-студено. С мрака и студа му бе все по-трудно да изважда шевовете, пръстите му отказваха да работят, а погледът му се замъгляваше. Времето сякаш бе спряло. Лийт се бореше с изключително упорито парче и объркването му ставаше все по-силно. Беше му студено, болеше го глава, все не успяваше да извади връвта и изобщо не искаше да бъде тук. Скърцането със зъби също не помагаше.