Рассел Киркпатрик - През лицето на света

— Ще бъде там — отговори безизразно тя.

— Добре, добре. Сега за Средозимника. Съветът реши, че тази година ще имаме нови маски. Ще бъдеш ли тъй добра да изработиш Снежната и Цветната? Винаги се справяш отлично.

— Ами Сумарът? — Индретт винаги ги наричаше със съответните им имена: Снаер и Фалла , а не Снежна и Цветна. Сумар , а не Слънчева. Помисли си, че е странно жена от цивилизования свят да държи на традиции, за които суровите северняци изглежда бяха забравили. Но тя не си позволи да коментира, защото не искаше да настройва срещу себе си старейшината.

— Херца се е заела с изработката на Слънчевата маска. Помислихме си, че в отсъствието на Манум не би имала достатъчно време…

— Естествено, че ще се заема — бързият отговор на Индретт прекрати неловките му терзания.

— Отлично, отлично! — засия едрият мъж. — И с нетърпение очакваме появата на медните ти сладкиши. Миналата година ги разграбиха толкова бързо, че не сварих да опитам дори един.

Напук на себе си, Индретт се усмихна. Лакомията на хауфута на Лулеа бе знаменита. Другите села можеха да се похвалят с най-бързия бегач, най-силната жена или най-ловкия дървосекач. Тези претенции биваха подлагани на изпитание, когато селата се събираха край Вапнатак за Средолетника. Но Лулеа се гордееше с кулинарния капацитет на своя хауфут, нещо, което досега не бе срещало предизвикателства. Ако не другаде, поне на масата хауфутът бе истински лидер.

— Да беше казал — отвърна тържествено тя. — Мога да ти изпека още тази седмица… всъщност утре Хал ще ти донесе една кошница.

Хауфутът потри ръце, сетне се намръщи.

— Мерин ме сложи на диета снощи — промърмори замислено. Помисли за миг, сетне лицето му просветна. — Тя обожава твоите печива. Може би ще отложим диетата за другата седмица. Да, това е отговорът! — Той беше много доволен от себе си. — Тя ми разказваше за тези сладкиши. Хрупкава пшеница. Меден пълнеж. Утре, казваш?

— Ще са там — отвърна със смях Индретт. — Върви си, преди да съм изчерпала провизиите си от обещания.

— Ще платя за сладкишите — започна да протестира хауфутът.

— Глупости.

Мъжагата се изсмя тежко. Сетне кръглото му лице стана по-сериозно и той повдигна колана около огромното си благоутробие: ясен признак за нервността му.

— Виж, Индретт, нека ти платя за сладкишите. Притесняваме се за теб. Правиш се на храбра, но, кажи ми, как възнамеряваш да прекараш зимата? Съветът смята, че може би ако неколцина от мъжете в селото дарят по един ден…

— Ще се справим! — сопна се жената, започвайки да изпуска юздите на гнева си. — Семейството ми издържа миналата зима без чужда помощ, можем да го направим отново без услуги. Освен това кой е казал, че Манум няма да се върне преди Средозимника? — лицето й се вдигна гордо, предизвиквайки хауфута да я опровергае.

Едрият мъж въздъхна изтощено и седна.

— Нека не започваме с това. Усещаме липсата на съпруга ти на полето, в селото, в съвета. Нуждаем се от него… е, не колкото теб — добави той внимателно, забелязал леденото й изражение, — но селцето ни е малко и загубата на дори един човек се усеща силно. Синът ти…

— Ако не ви достигат ръце, аз имам две, които да предложа! Няма да позволя това семейство да е длъжник на селото.

— Знаеш, че това е невъзможно, Индретт. Жените си имат своите задачи, своето място и са ни нужни точно там…

Всяка нейна мисъл за внимателно отношение отлетя при тези негови думи.

— Дано всички твърдоглави северняци загинат в снега, заедно с назадничавите си, селяндурски идеи! Ако само помислехте, наистина помислехте, само за минутка! Манум е изчезнал кой знае къде на някаква глупава мисия за мъртвия крал. Лийт още няма седемнадесет и не е готов. Хал работи за трима, но никой не забелязва. Проста женска работа, само това е подходящо за един сакат. И междувременно се отнасят с нас, сякаш не съществуваме. Никакво участие в селския съвет, съвет, съставен от главата на всяка къща — ако е мъж. Хората смятат, че умишлено ги нараняваме, като лишаваме селото от работна ръка — като че Манум замина по моя вина — и ме игнорират на пазара. Бива ни само за маски и сладкиши за Средозимника. Обаче същите тези хора, които така ни презират, не отхвърлят грижите на Хал, когато заболеят от ледновихрена треска! Не виждате ли, че ако на мен и на останалите вдовици в селото бъде позволено да работим заедно с мъжете и участваме в съвета, бихме могли да държим главите си изправени? Че никой не би ни презирал? Че не би се налагало да се отнасят с нас като просяци? Не виждате ли?