Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

Двете седмици пътуване сред океана бяха предоставили на Лийт първата възможност да размишлява спокойно — нещо, което не бе правил от последния Средозимник насам. Почувства как се отпуска, подобно юмрук, държан стиснат прекалено дълго — а може би като ръка, учеща се да държи Джугом Арк все по-спокойно. Така че за пръв път от началото на пътуванията си бе в състояние да оцени заобикалящата го красота.

Неумолимата горещина не му позволяваше да забрави, че се е отдалечил тъй много от познатите му земи. За свикналия с фирейнската зима пролетната топлина на Инструър сама по себе си бе достатъчно непонятна, само че покрай случващото се в града Лийт нямаше време да обръща внимание на климата. Долината на хилядата огъня ги бе посрещнала със съсухряща жар, само че бяха останали в нея едва няколко дни, пък и нощите им даваха почивка. Но тук, сред Уодаитическо море, горещината не знаеше милост. Нощната жега беше дори по-мъчителна от онази през деня и го караше да се поти като грохнал от препускане кон.

Сред нещата, които му правеха впечатление, се нареждаше и смайващото умение на навигатора им. Архипелагът, към който се бяха отправили, бе съставен от шепа дребни островчета, пръснати като трошици, всички от които можеха да бъдат обиколени за не повече от половин ден. Но въпреки това асламанецът ги насочваше умело, прекосявайки над сто левги на север под западен вятър за малко повече от седмица. В началото Лийт смяташе, че увереността на островитянина е само фасада, но впоследствие от разговорите с него бе узнал, че умението и опитът носят тайни, които не позволяват пропускането на архипелага.

Самите острови почти не се виждаха сред вълните. Лийт бе очаквал да зърне малки планини да се издигат над водата — миниатюрни версии на познатите му земи. Но за негова изненада брегът, до който се приближиха, се издигаше около един човешки бой над водите. Докато съдът им си проправяше път през тесен проход в кораловия риф, отвъд който имаше лагуна, тъй смайващо синя, че изглеждаше дело на четката на някое дете, Маендрага се приведе към Лийт и прошепна в ухото му:

— Сега мълчи. Това е Моту-тапу, свещеният остров на асламанците. С изключение на Името, никаква друга дума не бива да бъде произнасяна по време на престоя ни.

Лийт кимна. Не за пръв път чуваше това предупреждение, но пак не му стана особено ясно. Знаеше само, че Маендрага силно искаше да погребе името на покойната си съпруга, заради което не се бе поколебал дори да отклони пътя им. Пазителят бе заявил, че пътуването с кану ще им отнеме най-малко време, само че Лийт се съмняваше в обективността му.

Веднъж озовали се на острова — дребна ивица земя, останала незабелязана от вълните — четиримата чужденци бяха оставени да чакат под палмите, докато времето настъпи. Там те изчакваха цялата дълга утрин и още по-дългия следобед, гледайки как белите облаци се събират над тях. Топлият дъжд милваше лицата им. Накрая настъпи вечерта, когато все още уханният на валеж въздух се изпълни с миризмата на огньове. Едва тогава четиримата бяха повикани за Погребването.

Може би стотина люде, може би повече, се бяха събрали пред най-големия от огньовете. Лийт и спътниците му бяха единствените чужденци и остро усещаха несъответствието си. Островитяните не се нуждаеха от думи, за да изразят презрението и ненавистта си към белокожите. Наоколо цареше атмосфера на сдържана ярост, сякаш със самото си стъпване тук четиримата външни бяха извършили непростимо прегрешение. За момент Лийт си помисли, че това може да се дължи на присъствието на Джугом Арк, но сетне му направи впечатление, че никой от присъстващите не обръща внимание на Стрелата. Младежът мълчеше, макар да ставаше все по-напрегнат и любопитен. Много му се искаше да узнае с какво тази церемония бе толкова важна, че да оправдае подобно мъчение. Скоро тайната щеше да бъде разкрита.

Мъж, облечен в дълга роба и понесъл горящ клон, излезе напред и посочи към една от жените. Указаната се приближи към огъня с осъзнато достойнство, изваждайки нещо изпод робата си. В полумрака Лийт не можа да различи какво е точно, но му се стори, че е кукла. Жената повдигна предмета за момент, сетне го хвърли в пламъците.

Тя остана, загледана в огъня, а към нея се приближи малко дете. Жената се приведе и прошепна нещо в ухото на момиченцето. Срамежлива усмивка изникна върху личицето, сетне двете се прегърнаха. Миг по-късно детето изчезна в сенките, подскачайки игриво.