Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

Какво означава това? Още въпроси, които щяха да бъдат отложени за напускането на острова. Сам Лийт не бе в състояние да си обясни.

<���Едно Име бе погребано и се роди отново>, изрече гласът в ума му.

Лийт се сепна и неволно възкликна. За щастие тихият му възглас беше заглушен от пукота на пламъците. Никога нямаше да свикне с този глас. Определено нямаше и намерение.

Значи Името бива предадено на огъня чрез символичното хвърляне на някакъв предмет? Нещо, което е принадлежало на мъртвеца?

<���Да. Куклата е принадлежала на малко момиченце на име Лая, покосено от болест на костите. Всички островитяни скърбят за загубата й, защото тя е била много обичана. Но сега нейното Име бе преродено. Когато видят новата Лая, те ще си спомнят и възрадват. И новата Лая ще се старае да бъде също толкова добра, колкото старата.>

Нима вярваш във всичко това? — попита Лийт, макар да беше покъртен от церемонията.

<���Дали вярвам? Ако питаш дали тяхната интерпретация на събитията е напълно коректна, тогава отговорът е не. Но не по-неточна от твоята. И във всеки случай по-смислена.>

А, защо е необходимо мълчанието? Защо никому не е позволено да говори?

<���Имената са свещени за народа на Пей-ра. А на този остров това важи с още по-голяма сила. Единствените думи, които трябва да бъдат изричани тук, са преродените Имена — и само в момента на прераждането. Така те биват предадени на следващото поколение. Имената не са нечия принадлежност. Те принадлежат на всички. Определеното Име бива дадено на носителя само назаем. Но след смъртта те трябва да бъдат върнати и дадени на следващите. Харесва ми замисълът им. Той учи на почит към постиженията на мъртвите, а към живите налага вярност.>

Значи затова Маендрага е дошъл тук, за да може Името на Нена да се прероди?

<���За да могат спомените му за нея да намерят покой. За да може да предаде Името й с надеждата, че ще се появи жена, която ще бъде също толкова вярна, колкото неговата Нена.>

Ами ако въпросната жена посрами Името с постъпките си?

<���Просто гледай. Гледай лицето й. Тогава реши дали паметта на Нена и Името й ще бъдат почетени.>

Почакай. Ти ги нарече Пей-ра! Не бяха ли те онези, които жителите на Табул и Немохайм прогонили от Астареа? Нали сред хълмовете на север от Кантара видяхме следи от битката? Нали тези хора са от Аслама, как може да са Пей-ра?

Но гласът беше приключил разговора си с него и бе изчезнал. Лийт бе споходен от неприятното чувство, че бива тласкан в някаква посока, точно както овцете в родното му село биваха ограничавани от овчаря и неговите кучета. При тази мисъл си припомни овцете, за които беше помогнал на Кърр да отведе за Средозимника. Сега изпитваше значително повече симпатия към тях.

Факлоносецът се приближи към чужденците, протегнал ръка. Десетки очи се взираха в пристъпилия напред Маендрага. В охрената светлина на пламъците магьосникът изглеждаше стар и грохнал, сякаш понесъл непосилна за плещите му тежест.

Маендрага се приведе над огъня и извади дървена фигурка, разхвърляйки полите на робата си. Дори от мястото си Лийт можеше да я види ясно — фигурата изобразяваше млада жена с тъжно лице. Тази рожба на острие и дърво по някакъв необясним начин надминаваше всички произведения, които юношата бе съзирал. Самият той обожаваше да се занимава с дърворезба. Веднъж бе издялал фигурката на баща си от брезова кора, така че много добре разбираше какво е чувствал магьосникът, докато е изработвал спомена. Колко ли нощи е седял край огъня, насаме с някогашните си мисли, опитващ се да улови нещо, което е изчезнало от ума му и не може да бъде намерено от сърцето.

С насълзени очи възрастният мъж повдигна фигурката към небето — безмълвно вричане в обич. Сетне, с жест, сгърчващ сърцата в болка, той я хвърли в пламъците и заплака без глас.

Младо момиче с черна, дълга до пояса коса, се отдели от останалите, пристъпвайки напред. Лийт обърса очи, за да може да види по-ясно лицето й. Тя надали беше на повече от осем години. Сепнат, той осъзна, че момиченцето е живяло без име тези осем години — така че тази нощ трябва да беше много важна и за нея.

Върху дребното й лице се четеше увереност, в кафявите очи нямаше съмнение, а устата се усмихваше едва. Ръцете й трепереха леко, но тя вървеше бързо и уверено към Маендрага, към чужденеца, чието сърце криеше нейното Име.

За един нелеп и вцепеняващ момент Лийт си помисли, че Маендрага няма да направи нищо, че може дори да отхвърли момиченцето или да стори нещо друго, което да докара смъртта им. Но нищо подобно не стана. Вместо това той отпусна ръце върху раменцата й и се загледа в очите й — цяла вечност, както се стори на лулеанския младеж. Накрая, може би доволен от това, което беше видял, той приближи устата си до ухото й и прошепна име.