Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

Макар че океанът често сменяше настроенията си, Лийт и Маендрага нито за миг не се почувстваха притеснени. Навигаторът излъчваше самоувереност, дори впечатлението за специфично господство над вълните. И вълните не ги тормозеха в израз на почит към неговото умение. От своя страна тъмнокожият островитянин почиташе морето, почти го боготвореше. Надали имаше божество, което би отнело живота на подобен отдаденик. А може би обширната вода се боеше да не наскърби огромната сила, криеща се в Джугом Арк. Каквато и да бе причината, Уодаитическо море не се нахвърляше върху крехкото кану, а се задоволяваше да беснее далеч от него.

В лодката цареше мълчание. Макар островитянинът да притежаваше основни познания по общия език, а Лийт да имаше много неща, които да обсъжда с Маендрага, величието на морето подтикваше към тишина. Младежът от Лулеа отново потъна в мисли. Някъде по време на проточилото се пътуване бе задминал рождения си ден — след бягството от Инструър бе изгубил представа за дните. Макар вече да беше на седемнадесет, възраст, достигналите която момчета биваха смятани за мъже в родния му Фирейнс, напускаха дома на родителите си и се „захващаха със земята“, той далеч не се чувстваше готов да понесе отговорността за Фалта. Благодарение на интуицията си — все още не бе склонен да назове гласа, който чуваше — бе намерил и придобил Джугом Арк, недостижима за останалите. В онзи момент, когато за пръв път бе обвил пръсти около огъня й, всичко изглеждаше възможно.

И тогава охраняващите я върхове се бяха разтърсили. Лийт също потрепна при спомена. Аркосът на Немохайм, преследващ петимата от Аркимм, с присъствието си бе раздразнил магията на свещеното място, оставена от самия Бюрей.

Младежът от Лулеа бе размишлявал дълго над случилото се в онези хаотични часове, но пак не можеше да постигне пълно разбиране. Писъкът на инструърския архивар, политащ в бездната, все още тормозеше сънищата му. Когато планините най-сетне бяха престанали да треперят от възмущение, Лийт се бе оказал без спътници. Беше му останала единствено Джугом Арк.

След като напразно бе подирил останалите, Лийт напусна мястото и заедно с магьосника Маендрага, един от пазителите на Джугом Арк, бе поел към Бюрей, столицата на Немохайм. Там, с помощта на Стрелата, бе извършил чудодейно целение, спечелвайки си приятелството и помощта на съветника Геинор и сина му Грайг — на цената на кралската враждебност. Въпросното целение все още беше спомен, към който не искаше да се връща заради страха от това, което можеше да открие. Силата на Стрелата ли му бе позволила да го стори? Или може би самият Лийт, подобно на брат си, беше способен да си служи с магия (да обогатява , както бе казал Хал)? А може би всичко беше дело на бога, а Лийт и Хал — и всички останали — бяха само пешки. Именно от тази, последната възможност, се страхуваше юношата. Тя щеше да означава, че нищо, което бе сторил, не запазваше някакво значение, че някаква мистична намеса осигурява успешния завършек, като отнема правото на свободен избор. Че той, подобно на Хал, е неспособен да сгреши — или поне да го признае. Никак не му се искаше да бъде просто една от звездите в небето, вклещена да следва предначертаните планове на Най-възвишения.

И сега Лийт биваше носен от вълните на Уодаитическо море към Инструър и бъдещето. С него беше магьосникът Маендрага, Пазител на Джугом Арк, а също Геинор и Грайг от Немохайм. С тях пътуваше и един островитянски навигатор и неговите съплеменници, които все още гледаха странно Лийт. Със Стрелата и пълния със съмнения ум той може би действително представляваше интересна гледка.

Последните няколко мили нагоре по Алениус бяха изминати срещу силен вятър, затова Лийт и Маендрага също се включиха в гребането. Веслата на островитяните имаха странна, капковидна форма. Пред тях се издигаше Инструър, обгърнат от мъгли, а може би утринна мараня. Въздухът беше натежал и разстоянията се преценяваха трудно. Но иначе денят бе ясен.

В реката плаваха малко лодки — по-малко, отколкото Лийт помнеше да е съзрял по време на сутрешните си разходки по крепостните стени. Онези от островитяните, които и преди бяха идвали тук, бяха споходени от същото впечатление. Но пак имаше достатъчно речен трафик, така че навигаторът имаше повод да разговаря откъслечно с Лийт.

— Казвате, че ние се отнасяме враждебно към чужденците — рече къдравоглавият островитянин, продължавайки разговора, който с Лийт бяха подели още от изгрев. — Ако е така, защо ви позволихме да стъпите на Моту-тапу? И защо ти си тръгна невредим, макар че наруши законите ни?