Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

— Нена.

Макар думата на магьосника да беше чута само от нея, на Лийт му се стори, че името е било изречено гръмко.

Момиченцето се усмихна веднага. Блясъкът в очите му бе искрен. Лийт я наблюдаваше внимателно — несъмнено островитяните знаеха, че съпругата на Маендрага е живяла сред чужденци, далеч от свещените брегове. И докато детето не е могло да знае какво име ще получи, трябва да е познавало историята на Нена. Но малката островитянка прие Името си без срам, само с удоволствие и решителност да се покаже достойна. Тя също бе видяла фигурката и сълзите, породени от нея. Може би дори разбираше какво е означавала тя за възрастния мъж.

Церемонията по Погребването продължи още известно време, но Лийт бе потънал в мисли и не забеляза остатъка. Това продължи, докато в един момент не бе блъснат грубо в гръб. За един объркан миг си помисли, че го включват в церемонията, само че огънят вече беше започнал да отслабва, а хората се бяха оттеглили в тъмнината. Геинор и Грайг се намираха някъде зад него, а от Маендрага нямаше и следа. Лицата на заобиколилите го асламанци, които го бутаха напред, бяха дори по-враждебни. Неспокойствието на Лийт се превърна в паника. Младежът осъзна, че това със сигурност не е част от Погребването. Какво става? Сега, когато от него щеше да има някаква полза, гласът мълчеше.

Силни ръце продължаваха да го бутат към огъня, край него и към брега, където го изтласкаха в малка лодка. Трима островитяни също се качиха вътре. Лийт потисна желанието си да изкрещи. Маендрага неколкократно бе изтъкнал наложителността на мълчанието и за обидата, която нарушаването му щеше да нанесе. Юношата не искаше да си навлича гнева на асламанци, така че прехапа устни. Мъжете потопиха веслата, гребейки тихо, но с ядосани движения. Прекосиха осветената от луната лагуна, сетне спряха отвъд рифа.

— Какво… — не се усети Лийт, но млъкна, когато каменен нож проряза линия по гърлото му. Той застина. Груб глас прошепна в ухото му:

— Никакъв звук. Още звук, прережа глас.

Джугом Арк проблесна в ръката на Лийт, напомняйки му за силата си. За момент младежът възнамеряваше да я използва срещу островитяните — да ги прободе, разсече и прогони с оръжието на Най-възвишения. Дори леко повдигна ръка.

Не. Не. Стрелата не е такова оръжие. Ако всеки път, когато имам неприятности, се обръщам за помощ към нея, ще се превърна в слуга, който не контролира нищо. Затова Лийт остана неподвижен, със стичаща се по врата кръв, опитвайки се да не помръдва. Макар да не разбираше с какво, явно бе наскърбил островитяните.

Второ кану се изравни с тях. Маендрага се качи при него.

— Чуй ме внимателно, Лийт — настойчиво прошепна магьосникът. — Асламанците искат да знаят защо си проговорил на свещения остров. С това си откраднал Име.

За момент юношата остана смаян и отново понечи да си послужи със Стрелата. А можеше и да накара магьосника да си послужи с уменията си, за да ги спаси. И тогава разбра — припомни си момента, в който Маендрага бе прошепнал името в ухото на детето. Припомни си как бе гледал, покъртен, припомни си как му се е сторило, че чува думата. Промълвяването му, макар и неосъзнато, представляваше прегрешение. Той кимна, събирайки слюнка в пресъхналата си уста. Когато ножът се отдръпна от гърлото му, Лийт каза:

— Беше ме обзело вълнението на момента. Дори не осъзнавах, че съм изрекъл Името едновременно с теб. — Той се обърна към Маендрага. — Защо трябва да се чувствам виновен и да се извинявам заради това, че съм бил разчувстван?

Отговорът беше налудно дързък, но бе съпроводен с разбиращо изсумтяване от един от наобиколилите ги мъже.

— Ти си от Първородните — каза гласът на онзи, който държеше ножа. — Казвате, че сте били тук най-напред, но всъщност сте последни. Сега ти дойде на острова ни и наруши нашите повели. Когато ние нарушаваме вашите повели, вие ни убивате. Какво очакваш да сторим с теб?

Островитяните изчакваха отговора му. В този момент той си припомни казаното от гласа по време на церемонията.

— Вие сте Пей-ра. Това е вашето тайно Име. Видях могилите ви в хълмовете на Астареа и дори си взех оръжие…

Асламанците се отдръпнаха, пристъпвайки към задната част на кануто. Очите им се взираха шокирано в него. В погледите се примесваше страх и отвращение.

— Телата… още стоят?

Въпросът беше изречен колебливо и натоварен с множество чувства. Гняв — от това, че един от презираните Първи има нещо, което те искат; страх — от евентуалния отговор, който може да даде; срам — заради напомнянето на унизителното положение, в което са поставени; мъка — по изгубената татковина. Всичко това бе изразено в три думи.