Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

Без да каже нищо, Фемандерак се отдалечи и започна да се рови в една от раниците. Може би изпитваше загриженост, но не достатъчна. Все пак Лийт не беше от неговото село.

Старият фермер отново се върна към размисъл. Как бяха съумели да надвият четиримата брудуонци? Изобщо как бяха успели да надделеят над този млад последовател?

Този въпрос не го оставяше на мира. И всеки път, когато Ахтал им помагаше, а после отиваше да маха с опашка около Хал сакателника, неспокойствието се разрастваше в ума на Кърр като заразата, разяждаща ябълковите дръвчета във фермата му. Помнеше как в онзи отвратителен град край Златното езеро бе изгубил надежда и се бе примирил с предстоящия (кратък) робски живот — и как тайнственият купувач се бе оказал Ахтал с керван камили. Тогава се намираха изцяло в негова власт, а той се държеше като техен слуга. По какъв начин Хал успяваше да го контролира и доколко бе сигурен този контрол? Беше като да са затворили слънцето в буркан и да го принуждават да им свети. Във всеки един момент то можеше да прогори пътя си и да ги изпепели с нищожна частица от силата си.

Може би това е бил планът на брудуонеца от самото начало.

Пътниците отделиха момент, за да се погрижат за животните си, сетне отново поеха нагоре. Около локвите с кръв вече жужаха противни мухи. Ахтал дори и не погледна телата. За него съществуваха само противниците му. Кърр и бившият началник на инструърската градска стража, който вървеше отпред заедно с брудуонеца, си размениха тревожни погледи.

Аркосът на Немохайм, пътуващ встрани от останалите, обърса потни длани в робата си. Последните няколко седмици се бяха оказали особено уморителни за него, но пък беше жив, така че това можеше да се сметне като победа. Дори тъмният вътрешен глас бе затихнал, задоволен от бандита, когото Аркосът бе нанизал на меча си.

Аркосът на Немохайм беше шокиран не по-малко от останалите, когато купувачът им в Гадир Масаб се оказа онзи брудуонец. Очакваше да бъде убит. Но брудуонският предател само ги бе отвел до керван, с който се бе сдобил от свой сънародник. На Аркоса не му беше станало съвсем ясно дали камилите са били купени или преотстъпени, но във всеки случай те предоставяха съвършено прикритие. Брудуонецът дори им бе върнал дрехите и оръжията, които също бе получил с новозакупените си роби.

Омразата на Аркоса към тези северняци не можеше да отслабне по никакъв начин. Знаеше, че и те самите са наясно с това, така че нямаше полза от преструвки. Но докато онзи проклет брудуонец им помагаше, бе принуден да се съгласи с временно обединение. Странното беше, че сакатото момче бе отправило предложението. То бе казало, че би било добре да продължат съюза, първоначално наложен от атаката на санусите. Северняците се бяха съгласили, несъмнено по същата причина, осигурила съгласието на Аркоса: беше по-добре да споделя пътя с враговете си, отколкото да ги изгуби от поглед или — още по-лошо — да бъде преследван от тях.

Без тяхна помощ вероятността за завръщане в Инструър ставаше далеч по-малка. А той отчаяно искаше да се върне. Имаше планове за града — и за новия му градоначалник. Загубата на Джугом Арк не променяше това.

Керванът прекоси билото. Под пътниците се появи обширната Маремма. Ивица хълмове, израстваща от планината като пръст, се губеше в далечината. Именно нея следваше пътят им. Той щеше да ги отведе в родното място на Конал Безстрашни, сетне към крайречен Сивитар, откъдето щяха да поемат към Инструър. Около две седмици път. Пътниците щяха да се завърнат в Столицата, провалени. Бяха изгубили Джугом Арк, бяха изгубили един от Аркимм и им предстоеше да се изправят срещу неясно и мрачно бъдеще.

Аркосът се усмихна. Беше уверен в едно: бъдещето щеше да включва кръв и плам.

Уодаитическо море внушаваше чувство на спокойствие. Всяка утрин заварваше Лийт на любимото му място, легнал по корем върху носа на аутригера. Там тихите, тюркоазени дълбини се намираха на инчове от лицето му и го облъхваха със солеността си. През деня разговаряше с Маендрага, с Геинор и сина му Грайг, които ловяха риба. Вечер, когато обикновено падаше топъл дъжд, а след смайващите зелено-червени залези мракът се разливаше внезапно, Лийт разговаряше с навигатора — единственият асламанец, склонен да разговаря с него.

Въпреки всичко, което Лийт бе преживял, едва в тези нощи сред океана юношата можа да осъзнае колко екзотичен е станал животът му. Пътуванията му го бяха отвели сред множество места, които по нищо не приличаха на зелените хълмове и склонове на Лулеа: заснежена пуста, голи върхове, чудовищни гори, морета от бял пясък. Не по-малко разнообразни бяха хората, които очите му бяха съзирали — парцаливите негодяи на Уиндрайз, смеещите се фодрами, дивите и горди фенни, изтънчените и объркващи жители на Инструър. Но повече от всичко го беше развълнувало прекосяването на обширното Уодаитическо море.