Рассел Киркпатрик - Дясната ръка на Бога

Тогава той осъзна, че тъй наречените „роби“ не са оковани. Те също наизваждаха оръжия, изправяйки се срещу хората му. От лявата страна стоеше младо момиче, опитващо се да си придаде смелост. До нея друг шишко се мъчеше да не допуска страха върху лицето си. Сетне идваше слабоват мъж с тояга, един сакат, хванал меча си чудато, но уверено… Имаше и други, но бандитът вече не разполагаше с време да ги оглежда.

Докато се опитваше да осмисли тези отклонения от очакваното, търговците и робите им се хвърлиха в атака. Двама от хората му погинаха моментално, заплатили цената за бавното осъзнаване, че нещо не е наред. Помощникът на главатаря се насочи към тъмнокожия и онзи от Деруйс, определяйки ги като най-голямата заплаха. И моментално съжали за решението си. Никога през живота си не се беше изправял срещу толкова бързи противници. Каменната тояга раздираше въздуха с отвратителен звук, профучала на косъм от невъоръжената му ръка. Нямаше как да парира подобно каменно оръжие, затова помощникът трябваше да отскача назад. Деруйсианецът също нанесе удар, посичайки един от бандитите — помощникът не видя кого точно, но гласът на агония звучеше като този на Хамус. Не му остана време да се оглежда, защото бесният тъмнокож продължаваше да го обсипва с удари. Помощникът проклинаше главатаря си, лошия късмет… Следващото проклятие бе пресечено от остра болка в гърба, прогорила дробовете му. Бандитът сведе замъгления си поглед и зърна върха на меч да стърчи от гърдите му. Изкрещя ужасено, защото денят, за който си бе внушавал, че никога няма да го настигне, бе дошъл.

Стотина крачки по-надолу главатарят най-сетне осъзна положението си. Реши да посече самотния брудуонец и да избяга, макар и да беше вече късно. С пронизителен вик запрати втората група хора срещу боеца.

Проходът беше тесен и позволяваше само трима да нападат едновременно. Главатарят гледаше като омагьосан как мечът на противника им се стрелва — толкова бързо, че очертанията му се размиваха, често на съвсем различно място от тялото на брудуонеца. Силата на мъжа беше чудовищна. Първият му удар отсече въоръжена ръка и отведе острието дълбоко в бедрото на клетника. И всичко това бе извършено с небрежно движение на китката, докато самият брудуонец вече се хвърляше към следващия си нападател. Главатарят остана впечатлен от движенията на боеца в черна роба — или по-скоро движението, защото за нито един негов удар не можеше да се каже, че е завършен. Всичките му атаки се сливаха в една продължителна вариация на мелодия от стомана. Но тази поезия на тялото беше смъртоносна.

Едва когато бяха паднали шестима главатарят осъзна, че има насреща си нещо, за което не вярваше, че съществува. Нима това беше Повелител на страха? Той мъдро изостави половин дузината оставащи и пое нагоре по склона.

Само след мигове на пътеката оставаха двама грабители, първият от които вече надаваше предсмъртния си вой, сграбчен от смъртта. Другият беше много добър боец, който би затруднил всеки от останалите керванджии. Но острието на брудуонеца дори не му предостави възможност да демонстрира уменията си.

Черноробият отдели миг, за да провери дали някоя от жертвите му не е останала жива. Сетне, доволен, повдигна меча си и с мощно движение го хвърли нагоре. Яркото острие потъна в гърба на главатаря. Свличането на трупа беше последният звук от конфликта.

— Боже — изрече Уизаго, докато се отправяше към останалите. За момент принцът спря, за да си поеме дъх и потисне гаденето. И преди беше виждал смърт, но не и подобно нещо.

— Какво има? — попита Фемандерак, обръщайки се към него и към Те Туахангата. Двамата бойци бяха притичали напред да помогнат на Ахтал, но се оказа, че не е необходимо. — Видяхте ли?

— Да — отвърна деруйсианският принц. Гласът му не звучеше съвсем спокоен. — И ми се иска да не бях.

Ахтал се приближаваше към спътниците си, изчиствайки острието на меча си вървешком. Доколкото Кърр можеше да определи, младият боец не показваше и следа от гордост и самодоволство. С изключение на потта, изникнала по лицето на брудуонеца, и прахта, изцапала робата му, нищо не показваше, че току-що е убил дузина бандити. Те Туахангата, все още задъхан от бясното размахване на каменната тояга, поклати невярващо глава. Уизаго, негов приятел и враг, също изрази удивлението си.

— Възпитан съм в традициите на фехтовалното изкуство — рече русият мъж, все така неспособен да овладее гласа си. — Тренирал съм с най-добрите мечоносци на Деруйс. Ако им разкажех за това, което видях току-що, те щяха да подушат дъха ми и да ме посъветват да спра да се наливам.