Александър Блок - Дванадесетте

Ех, ех, поиграй така!
С болно-хубави крака!

Ходеше в бельо с тантели —
походи си, походи!
Блудстваше с офицери —
ах, поблудствувай си ти!

Ех, поблудствувай си ти!
Екна в миг сърце в гърди!

Помниш ли ти офицера —
от нож умря, не бе щастлив…
Що, не помниш ли, холера!
Споменът е още жив!

Ех, ех, оживи,
в своето легло с ръце обвий!

С гетри сиви на крачката,
шоколад Миньон ядеше,
с юнкери се веселеше,
а пък си с войник сега ти!

Ех, ех, съгреши!
И душа си облекчи!

… И пак напред галоп лети,
и файтонджията плющи, крещи…

Стой, стой! Андрея, дръж насам!
Ти, Петре, загради ги там!…

Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,
в небето литна снежен прах!…

Файтонът — с Ваня — в бяг зави…
Пълни пак! Огън бий!

Трах, тарарах! Сега познай!
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Как с чужда се любовница гуляй!

Избяга, дяволът! Ала — помни,
Ще се разправим утре ний!

А Катя де е? — Мъртва, мъртва там!
Кръв от челото й струи едвам!…

Що, Кате, как си ти сега? —
ни глас, ни звук… Лежи в снега!…

Вървете с революционен крак!
Не спи — и бди заклетий враг!

И пак вървят дванайсетте.
Пушките — на рамо.
Клетият убиец само
скрил е своето лице…

Все по-бързо и по-бързо
крачи с бързи крачки той.
На врата качулка вързал —
без да знай ни где, ни кой…

— Що, другарю, не си весел,
де тъй, друже, си тръгнал?
— Що си, Петре нос обвесил,
ил’ ти е за Катя жал?

— Ох, другари, братя мили,
любих туй момиче аз…
Всяка нощ, до късен час,
с нея сме се веселили…

Зарад страшните лъчи
в огнените й очи,
за луничката кафява
върху дясната й плешка —
аз погубих я в забрава,
аз погубих я глупешки… Ах!

— Их, курвар такъв — не дрънкай,
баба ли си, Петьо, що ли?
Сам душичката си тънка
ти разкъсваш? — Моля, заповядай?
Дръж се мъжки, не отпадай!
Сам бъди си ти контрола!

Днес не е такова време —
с тебе някой да играй!
Още по-голямо бреме
чака ни, другарю, знай!
И виж — Петърчо забавя
бързите си крачки пак —
ето, пак глава изправя,
ето, пак е весел той…

Ех, ех!
Развлечението не е грех!

Етажите вий затворете,
че грабеж ще падне пак!

Изби с вино разтворете —
гуляе старият голтак.

Ох, ти скръб нерадостна,
скука тягостна,
горестна!

Ей тъй времето
ще прекарам, ще прекарам…

Ей тъй темето
ще почеша, ще почеша…

Ей тъй семки тук
ще плющя, ще плющя…

Ей тъй с ножченце
аз ще светна, аз ще светна…

Бягай, буржоа, как птиченце!
Изпих ти зер кръвчицата
зарад изгората —
чернооката…

Успокой, Господи, душу рабы Твоея…

Скучно!

Не чуй се градски шум, цари
над Нева тишина пустинна,
стражари няма веч — момци,
днес веселете се без вино!

Стои на пътя буржоата,
носа си във балтона скрил.
Зад него мършав пес, подвил
опашка, следва го в тъмата.

Стои — пес гладен буржоата,
стои там ням като въпрос.
И старий свят зад него чака —
пес мършав със безсилна злост.

Снежен вихър вей и плаче —
ой ти, вихър, мрак и сняг!
И дори на две-три крачки
нищо не се вижда пак!

На фуния сняг се вий,
сняг лети, в лицето бий…

— Ох, виелица — да чува свети Спас!
— Петьо! Ей, недей ни мятка нази!
От какво те е опазил
златният иконостас?

Малко ти разбираш, право,
но сам размисли наздраво —
в кръв не са ли твоите ръце
зарад Катичкиното сърце?
— С революционен крак вървете!
Близко е врагът заклет!

Напред, напред, напред,
работен народ!

… И без име свято в нощний път
вървят дванайсетте.
На всичко са готови те,
за нищо не скърбят…

Към невидимия враг
бдят винтовките железни…

В глухи улички безвестни
вей виелицата сняг…
И затъва в преспи снежни
надълбоко всеки крак…