Иля Илф - Дванадесетте стола

В стаята влезе на пръсти агрономшата, хвана го за ръката и го отведе като момченце, което водят да се мие.

— Заспа. Лекарят нареди да не я безпокоим. А вие, гълъбче, идете в аптеката. Ето ви рецептата, пък и разберете колко струват каучуковите мехури за лед.

Иполит Матвеевич се покори напълно на мадам Кузнецова, чувствувайки неоспоримото й превъзходство в подобни работи.

Аптеката беше далече. Стиснал като гимназист рецептата в ръка, Иполит Матвеевич бързо излезе на улицата.

Бе почти тъмно. На фона на угасващата вечерна заря се открояваше хилавата фигура на майстора на ковчези Безенчук, който, опрян на чамовата врата, ръфаше хляб и лук. До него бяха клекнали тримата „Нимфа“ и облизвайки лъжиците си, ядяха от чугунен кастрон елдена каша. Когато видяха Иполит Матвеевич, майсторите на ковчези се изпънаха като войници. Безенчук сърдито вдигна рамене, посочи с ръка конкурентите си и измърмори:

— Завират се, поразата да ги порази, където не им е мястото.

Посред Старопанския площад, край миниатюрния бюст на поета Жуковски с издълбан върху цокъла надпис

се водеха оживени разговори, предизвикани от вестта за тежкото заболяване на Клавдия Ивановна. Общото мнение на събралите се граждани се свеждаше до това, че „всички там ще отидем“ и че „бог дал, бог взел“.

Бръснарят „Пиер и Константин“, който впрочем с готовност се отзоваваше, когато му викаха „Андрей Иванович“, и сега не пропусна случая да блесне със знанията си в областта на медицината, почерпени от московското списание „Огонëк“.

— Съвременната наука — казваше Андрей Иванович — достигна невъзможното. Ето например, да кажем, на клиента е излязла пришка на брадичката. Преди се стигаше до заразяване на кръвта, а сега в Москва, казват — не зная истина ли е, или не, — за всеки клиент имало отделна стерилизирана четка.

Гражданите въздъхнаха дълбоко.

— Ти, Андрей, малко нещо преувеличаваш…

— Къде се е видяло на всеки човек отделна четка? Измисля си!

Бившият пролетарий на умствения труд, а сега будкаджия, Прусис, дори започна да нервничи:

— Извинете, Андрей Иванович, но в Москва, според данните на последното преброяване, има над два милиона жители, нали? Така че, значи, нужни са над два милиона четки? Твърде оригинално!

Разговорът се разгаряше и дявол знае докъде щеше да стигне, ако на края на улица Осипна не бе се показал Иполит Матвеевич.

— Пак тича в аптеката. Лоша е работата, значи.

— Ще умре старата. Ненапразно Безенчук снове като смахнат из града.

— А докторът какво казва?

— Какъв ти доктор! Нима има доктори в общественото подпомагане? И здравия ще уморят!

„Пиер и Константин“, които отдавна вече търсеше удобен случай да направи съобщение на медицинска тема, започна, като боязливо се озърна:

— Сега всичката сила е в хемоглобина.

Каза това и млъкна.

Замълчаха и гражданите, като всеки посвоему размишляваше върху тайнствените сили на хемоглобина.

Когато изгря луната и нейната ментова светлина озари миниатюрното бюстче на Жуковски, върху медния му гръб ясно можеше да се прочете написаният с тебешир лаконичен цинизъм.

За пръв път подобен надпис се появи върху бюстчето на 15 юни 1897 година през нощта, непосредствено след откриването на паметника. И колкото и да се стараеха представителите на полицията, а впоследствие и на милицията, ругателният надпис упорито се възобновяваше всеки ден.

В дървените къщички с външни капаци на прозорците вече пееха самоварите. Бе време за вечеря. Гражданите не искаха да си губят напразно времето и се разотидоха. Задуха вятър.

А в това време Клавдия Ивановна вече агонизираше. Тя ту искаше вода, ту казваше, че трябва да стане и да отиде да прибере дадените за поправка официални обуща на Иполит Матвеевич, ту се оплакваше от праха, от който според нея човек може да се задуши, ту молеше да запалят всички лампи.

Иполит Матвеевич, който вече се бе уморил да се тревожи, сновеше из стаята. В главата му току се тълпяха неприятни мисли. Трябваше да вземе аванс от взаимоспомагателната каса, да тича за поп и да отговаря на съболезнователните писма на роднините. За да се разсее малко, той излезе на стълбището. В зеленикавата светлина на луната стоеше майсторът на ковчези Безенчук.

— Та какво ще наредите, господин Воробянинов? — запита майсторът, като притискаше фуражката към гърдите си.

— Какво има да нареждам — мрачно отвърна Иполит Матвеевич.

— А „Нимфа“, поразата да я порази, нима дава стока? — завълнува се Безенчук.