Иля Илф - Дванадесетте стола

Като скимтеше от страх, Иполит Матвеевич се втурна при съседката.

— Май че умира!

Агрономшата бързо се прекръсти и без да скрива любопитството си, изтича заедно с мъжа си, брадатия агроном, в жилището на Иполит Матвеевич. А Воробянинов се замъкна зашеметен в градската градина.

Докато агрономът и агрономшата с прислужничката си подреждаха стаята на покойната, Иполит Матвеевич се луташе из градината, блъскаше се о пейките и вземаше за храсти вкочанясалите от ранната пролетна любов двойки.

Дявол знае какво ставаше в главата на Иполит Матвеевич. Ехтяха цигански хорове, оркестри от гърдести дами свиреха непрекъснато „танго-амапа“, мяркаше му се московска зима и вран дълъг кон бегач, който презрително пръхти срещу пешеходците. Много неща му се мяркаха на Иполит Матвеевич: и оранжеви, главозамайващо скъпи долни гащи, и кланящи се лакеи, и едно пътуване до Кан.

Иполит Матвеевич закрачи по бавно и изведнъж се спъна в тялото на майстор Безенчук. Майсторът спеше, загърнат в кожуха си, напреко на градинската пътечка. От удара той се събуди, кихна и скочи.

— Моля да не се безпокоите, господин Воробянинов — каза той разпалено, сякаш продължаваше току-що започнат разговор. — Ковчегът си иска майстора.

— Клавдия Ивановна почина — съобщи клиентът.

— Е, царство й небесно — съгласи се Безенчук. — Представила се е, значи, старата… Те, бабичките, винаги се представят… Или пък богу дух предават — според бабичката. Вашата например е дребна, но възпълничка — значи, представила се е. А например, която е по-едра и по-слаба — смята се, предава богу дух…

— Тоест, как тъй смята се? Кой смята така?

— Ние смятаме тъй. Майсторите. Ето вие например сте мъж личен, с възвишен ръст, макар и слаб. Вие, ако, не дай боже, умрете, смята се, че сте издъхнал. Ако е търговец от бившето търговско съсловие, значи, мирясали сте от него. А който е с по-малък чин, вратар например или някой селянин, за него казват: гътнал се или опънал краката. Но когато умират най-важните, железопътните кондуктори например или някое началство, смята се, че хвърлят топа. Така точно казват за тях: „А нашият, чухте ли, хвърлил топа“.

Потресен от тази странна класификация на човешката смърт, Иполит Матвеевич запита:

— Ами когато умреш ти, как ще кажат за тебе майсторите?

— Малък човек съм аз. Ще кажат: „Геберяса Безенчук.“ И повече нищо няма да кажат.

И добави строго:

— Да хвърля топа или да издъхна — е невъзможно: комплекцията ми е дребна… А с ковчега какво ще правим, господин Воробянинов? Без ресни и без гласе ли ще го оставите?

Но Иполит Матвеевич, потънал отново в своите ослепителни мечти, нищо не отвърна и тръгна напред. Безенчук го последва, като пресмяташе нещо на пръсти и както винаги мърмореше.

Луната отдавна се бе скрила. Бе студено като през зимата. Локвите отново бяха покрити с трошлив като вафли лед. По улица Другаря Губернски, където спътниците излязоха, вятърът се бореше с фирмите. Откъм Старопанския площад с шум на спускащи се щори се зададе пожарен обоз с мършави кранти.

Провесили дочени крака от платформата, е каски, пожарникарите въртяха глави и пееха нарочно отвратително:

— Гуляли са на сватбата на Колка, сина на пожарния командир — каза равнодушно Безенчук и се почеса под кожуха по гърдите. — Е, та без гласе и без всичко друго ли ще трябва да правя ковчега?

Тъкмо в тоя момент Иполит Матвеевич вече бе решил всичко. „Ще отида — отсече той, — ще ги намеря. После ще видим.“ И в брилянтните му мечти дори покойницата тъща му се стори по-мила. Той се обърна към Безенчук:

— По дяволите! Прави! С гласе! С ресни!

Изповядал умиращата Клавдия Ивановна, свещеникът от църквата „Флор и Лавър“ отец Фьодор Востриков, излезе от дома на Воробянинов крайно възбуден и през целия път до жилището си се оглеждаше разсеяно и смутено се усмихваше. Към края на пътя разсеяността му стигна дотам, че едва не се намери под колелата на изпълкомския автомобил „Гос. №1“. Когато се измъкна из виолетовата мъгла, пусната от дяволската машина, отец Востриков бе загубил ума и дума и без да обръща внимание на достопочтения си сан и солидната си възраст, измина остатъка от пътя в лек полугалоп.

Попадията Катерина Александровна приготвяше масата за вечеря. През свободните си от вечерня дни отец Фьодор обичаше да се храни рано. Но сега, снел калимавката и съблякъл ватираното си расо, отчето бързо отиде в спалнята, за почуда на попадията, заключи се там и с глух глас започна да напява „Достойно есть“.