Иля Илф - Дванадесетте стола

— Пръждосвай се! Дотегна ми!

— Аз такова, нищо. Дойдох да ви кажа за ресните и гласето. Как да ги направя, поразата да я порази? Първо качество, прима? Или как?

— Без всякакви ресни и гласе. Обикновен дървен ковчег. Чамов. Разбра ли?

Безенчук тури пръст на устните си, с което искаше да каже, че всичко разбира, обърна се и като пазеше равновесие с помощта на фуражката си, но все пак залиташе, си тръгна към къщи. Чак сега Иполит Матвеевич забеляза, че майсторът е мъртво пиян.

Иполит Матвеевич отново почувствува необикновено отвращение. Не можеше да си представи как ще се прибира в празното, замърсено жилище. Струваше му се, че със смъртта на тъщата ще изчезнат ония малки удобства и навици, които си бе създал с толкова усилия след революцията, отнела му големите удобства и маса навици. „Да се оженя? — помисли си Иполит Матвеевич. — За коя? За племенничката на началника на милицията, за Варвара Степановна, сестрата на Прусис ли? Или пък да наема домашна прислужничка? За какво ми е! Ще ме помъкне по съдилища. А и ще струва скъпо,“

В очите на Иполит Матвеевич животът веднага помръкна. Той отново се върна в къщи, изпълнен с негодувание и отвращение към целия свят.

Клавдия Ивановна вече не бълнуваше. Повдигната високо на възглавници, тя поглеждаше влезлия Иполит Матвеевич в пълно съзнание и както му се стори, дори строго.

— Иполит — пошепна тя ясно, — седнете до мене. Трябва да ви разкажа…

Иполит Матвеевич седна с неудоволствие, като се взираше в отслабналото мустакато лице на тъщата. Направи опит да се усмихне и да каже нещо ободряващо. Но усмивката се превърна в гримаса, а ободрителни думи просто не се намериха. От гърлото на Иполит Матвеевич се изтръгна само мъчително писукане.

— Иполит — повтори тъщата, — помните ли нашата гарнитура в гостната?

— Коя? — попита Иполит Матвеевич с любезност, възможна само към много болни хора.

— Онази… Тапицираната с английска дамаска…

— Ах, тази в моята къща ли?

— Да, в Старгород…

— Помня я, много добре я помня… Диван, дузина столове и кръгла масичка с шест крачета. Прекрасна мебел беше, гамбовска… А защо си спомнихте?

Но Клавдия Ивановна не можа да отговори. Лицето й започна бавно да добива цвета на син камък и кой знае защо, да секва дъхът и на Иполит Матвеевич. Той си спомни съвсем ясно гостната в своята къща, симетрично наредените орехови мебели с извити крачета, лъснатия с восък под, старинния кафяв роял и овалните черни рамчици по стените с фотографии на знатни роднини. Тогава Клавдия Ивановна каза с глух, равнодушен глас:

— В един от столовете заших моите брилянти.

Иполит Матвеевич погледна под око старицата.

— Какви брилянти? — запита той машинално, но тутакси се сепна. — А не ги ли взеха тогава, по време на обиска?

— Скрих брилянтите в стола — упорито повтори старата.

Иполит Матвеевич скочи, погледна осветеното от газената лампа безжизнено лице на Клавдия Ивановна и разбра, че тя не бълнува.

— Вашите брилянти! — изкрещя той и се изплаши от силата на своя глас. — В стола! Кой ви даде тоз акъл? Защо не ги дадохте на мене?

— Как можех да ви дам брилянтите, когато вие пропиляхте имението на дъщеря ми? — спокойно и със злоба изрече старата.

Иполит Матвеевич седна и тутакси отново стана. Сърцето му шумно тласкаше потоци кръв по цялото тяло. Главата му забуча.

— И не ги ли извадихте оттам? Те не са ли тук?

Старицата отрицателно поклати глава.

— Не успях. Вие помните, че трябваше бързо и неочаквано да бягаме. Те останаха в стола, който стоеше между теракотовата лампа и камината.

— Но това е безумие! Колко приличате само на дъщеря си! — изкрещя Иполит Матвеевич с цяло гърло.

И без да се стеснява, че се намира до леглото на умираща, блъсна с трясък стола и заситни нагоре-надолу из стаята. Старицата безучастно следеше движенията на Иполит Матвеевич.

— Но вие представяте ли си къде могат да попаднат тия столове? Или може би си мислите, че си стоят кротичко в гостната на моя дом и чакат да се върнете и си вземете вашите с-скъ-скъпоценности?

Старицата нищо не отговори.

От злоба пенснето на деловодителя от Отдела за гражданско състояние падна от носа му, златната дъгичка блесна край неговите колене и то тракна на пода.

— Как? Да заврете в стола брилянти за седемдесет хиляди! В стола, на който не се знае кой седи!…

Клавдия Ивановна изхлипа и политна с цялото си тяло към края на кревата. Описвайки полукръг, ръката й направи опит да хване Иполит Матвеевич, но тутакси се отпусна върху виолетовия юрган.