Иля Илф: Дванадесетте стола

— Е? — запита Иполит Матвеевич по-строго.

— „Нимфа“, поразата да я порази, стока ли предлага тя? — смотолеви майсторът на ковчези. — Нима може да задоволи клиента? Ковчегът колко дървен материал само иска…

— Какво? — запита Иполит Матвеевич.

— „Нимфа“, казвам… Три семейства от една дребна търговийка само живеят. И материалът им не е вече същият, и изработката по-лоша, и боята слаба, поразата да я порази. А аз съм стара фирма. Основана в хиляда деветстотин и седма година. Моите ковчези са един път, изискана изработка, само за който разбира…

— Ти да не си нещо полудял, а? — кротко го запита Иполит Матвеевич и се отправи към изхода. — Ще се умопобъркаш между тия ковчези.

Безенчук вежливо дръпна вратата, даде път на Иполит Матвеевич, а сам се повлече след него, треперейки сякаш от нетърпение.

— Когато още съществуваше, „Молим, заповядайте“, е, тогава, вярно! Нито една фирма, дори в самия Твер, не можеше да конкурира техните подплати, поразата да я порази! А сега, направо ще кажа, по-добра от моята стока няма. И няма защо да търсите.

Иполит Матвеевич се обърна гневно, погледна за секунда Безенчук сърдит и закрачи малко по-бързо. Макар днес да нема̀ никакви неприятности в службата, той се почувствува зле.

Тримата собственици на „Нимфа“ стояха пред своето заведение в същите пози, в каквито ги бе оставил сутринта Иполит Матвеевич. Оттогава те сякаш не бяха си продумали нито дума, но очевидната промяна в лицата, тайнственото задоволство, подозрително блещукащо в техните очи, показваше, че знаят нещо важно.

Когато съгледа своите врагове в търговията, Безенчук махна отчаяно с ръка, спря се и зашепна в гърба на Воробянинов:

— Ще отстъпя на тридесет и две рублички.

Иполит Матвеевич се намръщи и ускори крачка.

— Може и на кредит — добави Безенчук.

Тримата собственици на „Нимфа“ обаче нищо не говореха. Те мълчаливо тръгнаха след Воробянинов, като непрекъснато сваляха шапки и вежливо се кланяха.

Разсърден най-сетне от глупавите досаждания на продавачите на ковчези, Иполит Матвеевич изтича по-бързо от обикновено до вкъщи, изстърга ядосано калта о стъпалото и измъчван от вълчи апетит, влезе в коридора. Срещу него от стаята излезе, пъхтящ от жегата, отец Фьодор, свещеникът от църквата „Фрол и Лавър“. Приповдигнал с дясната си ръка расото и без да обръща внимание на Иполит Матвеевич, отец Фьодор се понесе към изхода.

Иполит Матвеевич тутакси забеляза необичайната чистота, новия, дразнещ окото безпорядък при подреждането на малкото мебели и усети гъделичкане в носа, причинено от силния мирис на лекарства. В първата стая Иполит Матвеевич бе посрещнат от съседката, агрономшата Кузнецова. Тя зашепна и размаха ръце:

— По-зле е, току-що се изповяда. Не тропайте с ботушите.

— Не тропам — покорно отвърна Иполит Матвеевич. — Но какво се е случило?

Мадам Кузнецова присви устни и посочи с ръка към вратата на втората стая:

— Много силна сърдечна криза.

И повтаряйки явно чужди думи, харесали й със значителността си, добави:

— Не е изключена възможността от смъртен изход. Днес целия ден съм на крак. Идвам сутринта за мелничката за месо, гледам — вратата отворена, в кухнята няма никого, в тази стая също; е, мисля си, Клавдия Ивановна е отишла за брашно за козунаци. Тя се канеше да ходи. Брашното сега, нали знаете, ако не го купиш отрано…

Мадам Кузнецова дълго още щеше да разказва за брашното, за скъпотията и за това, как е намерила Клавдия Ивановна просната край кахлената печка почти полумъртва, но стонът, долетял от съседната стая, силно порази слуха на Иполит Матвеевич. Той бързо се прекръсти с отмаляла ръка и влезе в стаята на тъща си.

Клавдия Ивановна лежеше по гръб, пъхнала едната си ръка под главата. На главата си имаше боне в силно кайсиев цвят, което бе на мода някога, когато дамите носеха „шантеклер“ и едва-що започваха да танцуват аржентинския танц танго.

Лицето на Клавдия Ивановна бе тържествено, но без всякакъв израз. Погледът й — устремен към тавана.

— Клавдия Ивановна! — повика я Воробянинов.

Тъщата бързо замърда устни, но вместо добре познатите за ухото на Иполит Матвеевич тръбни звуци той чу стон, тих, слаб и толкова жалостен, че сърцето му се сви. Искряща сълза неочаквано бързо бликна от окото му и се търкулна като живак по лицето.

— Клавдия Ивановна — повтори Воробянинов, — какво ви е?

Но пак не получи отговор. Старицата затвори очи и се обърна малко настрани.