Иля Илф: Дванадесетте стола

От печатаните разкази и романи ние, тогавашните читатели, разбрахме една голяма истина: съветската власт се бори с хиляди слабости и трудности, породени от това, че трябва да изгражда социалистическо общество с ония човешки кадри, които е наследила от старата руска империя с нейната вековна изостаналост и с огромните непросветени и неграмотни селски маси. Съветската власт умее да се бори с тези пречки и трудности и умее да ги побеждава; Съветското общество се развива и напредва във всички области на живота: и в стопанската, и в културната, и в политическата, благодарение на своята демократичност от нов тип, благодарение на вярата в собствената сила, която дава възможност за разгръщане на най-смела и принципна критика и самокритика на собствените слабости и грешки. Нещо, което никак не се забелязва в прехваленото буржоазно общество, където самокритиката е нещо непознато, а инструмент на критиката е преди всичко полицейската сопа.

В издаваните тогава романи и разкази на Илф и Петров наистина не се срещаше оня положителен герой, който ние смятаме основен в съветската литература, герой, достоен за подражание със своите мисли и дела. Но въпреки това аз рядко съм срещал други художествени произведения, които с такава сила, с такава мъжественост да са ми показвали в ония далечни времена, пък и сега, какъв трябва да бъде истинският образ на положителния герой на епохата, образът на комуниста строител: взискателен и рязък, строг и безпощаден към чуждите и най-вече към своите грешки и недостатъци, а едновременно с това сърдечен, топъл и човечен, радостен като дете пред всичко светло, ново и красиво, пред всичко добро, умно и водещо напред, пълен с неустрашима вяра в правотата на своето дело, пълен с гневна, изпепеляваща омраза към враговете на това дело. Да, в тези хумористични и сатирични творби няма образи на положителни герои комунисти като Корчагин и Бунчук, но това е само на пръв поглед и буржоазията на времето също не го забеляза. Зад блестящо написаните редове, зад ту жестокия и безпощаден, ту лиричен, добродушен и умен смях все по-ясно се откройваха два чудесни образа на истински безкомопромисни комунисти — образите на двамата автори Илф и Петров, тези неукротими врагове на пошлостта от всякакъв вид, на самодоволното невежество (така характерни за тогавашната наша действителност), на тъпата и безогледна еснафщина, на бюрократизма, рутината и застоя, на бездушието към човека, на всичко, което спъва тържествения и победен марш към комунизма.

Да, действително тези двама неуморими борци за нов морал и нов живот бяха първата любов на моята младост. И сега, когато си припомням огромното положително въздействие на техните книги върху мен и моите приятели-връстници и като разбирам колко много са ми помогнали те, за да заобичам съветската страна и нейната власт, която позволяваше на своите сатирици и хумористи така да се смеят и така да бичуват собствените й грешки и слабости, аз горещо искам да препоръчам на читателите от новото поколение моите любими автори.

Дълбоко вярвам, че новото издание на техните неостаряващи и неумиращи творби и сега, петдесет години след създаването им, ще вълнуват и веселят читателите, както са вълнували и веселили мен и връстниците ми, и ще правят сърцата по-смели и по-добри и умовете по-дръзновени.

Петър Незнакомов

Доста трудничко е да се напише автобиография на автора на „Дванадесетте стола“. Работата е там, че авторът се е родил два пъти: през 1897 година и през 1903 година. Първия път авторът сее родил като Иля Илф, а втория път — като Евгений Петров.

Тези две събития са станали в град Одеса.

По такъв начин още от младенческа възраст авторът е започнал да води двояк живот. Докато едната половина на автора се е валяла в пеленките, другата е била вече на шест години и е прескачала оградата на гробището, за да бере люляк.

Това двояко съществуване продължава до 1925 година, когато двете половинки за пръв път се срещат в Москва.

Иля Илф е роден в семейство на банков чиновник и през 1913 година завършва техническо училище. От този момент той последователно работи в чертожно бюро, в телефонна станция, в авиационен завод и във фабрика за ръчни бомби. След това е бил статистик, редактор на хумористичното списание „Синдетикон“, в което пише стихове под женски псевдоним, бил е счетоводител и член на президиума на Одеския съюз на поетите. След направения баланс става ясно, че активът клони към литературна, а не счетоводна дейност и през 1923 година И. Илф заминава за Москва, където и намира своята, както изглежда, окончателна професия — става литератор, работи във вестници и хумористични списания.

Читать дальше