Иля Илф: Дванадесетте стола

Евгений Петров е роден в семейство на учител и през 1920 година завършва класическа гимназия. Същата година той става кореспондент на Украинската телеграфна агенция. След това в продължение на три години служи като инспектор в криминалната милиция. Първото му литературно произведение е бил протоколът за оглед на труп на неизвестен мъж. През 1923 година Евг. Петров отива в Москва, където продължава образованието си и се заема с журналистика. Работи във вестници и хумористични списания. Издава няколко книжници с хумористични разкази.

След толкова приключения най-после разединените части успяват да се съберат. Пряка последица от това е романът „Дванадесетте стола“, написан през 1927 година в Москва.

При такива случаи обикновено питат авторите как така пишат двама. На интересуващите се можем да посочим за пример певците, които пеят дуети и при това се чувствуват отлично.

След „Дванадесетте стола“ издадохме сатиричната повест „Светла личност“ и две серии гротескни новели: „Необикновени случки от живота на град Колоколамск“ и „1001 ден или Нова Шехерезада“.

Сега пишем роман под надслов „Великият комбинатор“ и работим над повестта „Летящият холандец“. Влизаме в неотдавна образуваната литературна група „Клуб на чудаците“.

Въпреки такава съгласуваност на действията, понякога постъпките на авторите са дълбоко индивидуални. Така например Иля Илф се ожени през 1924 година, а Евгений Петров — през 1929 г.

Съчинено на 25 юли 1929 г. Москва.

И. ИЛФ, Е. ПЕТРОВ

В околийския град Н. имаше толкова много бръснарници и погребални бюра, че човек можеше да си помисли като че ли жителите на този град се раждаха само за да се обръснат, да се подстрижат, да се освежат с одеколон и да умрат. А в действителност в околийския град Н. хората се раждаха, бръснеха и умираха доста рядко. Животът в град Н. си течеше съвсем спокойно. Пролетните вечери бяха упоителни, калта, огряна от луната, блестеше като антрацит и всички младежи в града бяха до такава степен влюбени в секретарката на местния комитет на общинските служещи, че това й пречеше да събира членския внос.

Въпросите на любовта и смъртта не вълнуваха Иполит Матвеевич Воробянинов, макар поради естеството на своята служба той да се занимаваше с тези въпроси всеки ден от девет часа сутринта до пет часа следобед с половин час почивка за закуска.

Сутрин, след като изпиеше от студената чаша порцията си горещо мляко, поднесено му от Клавдия Ивановна, той излизаше от полумрачната къщичка на широката, заляна от дивната пролетна светлина улица Другаря Губернски. Тя бе една от най-приятните улици, каквито се срещат в околийските градове. От лявата страна зад вълнообразни зеленикави стъкла сребрееха ковчезите на погребалното бюро „Нимфа“. Отдясно зад малките, с олющена боя прозорци се изтягаха мрачно дъбовите, прашни и навяващи тъга ковчези на майстор Безенчук. По-нататък „Пиер и Константин, майстор бръснар“ обещаваше на клиентите си „грижа за ноктите“ и „ондулация в къщи“. Още по-нататък се помещаваше хотелът с бръснарницата, а зад него на просторно празно място матовожълто теленце нежно лижеше ръждясалата табелка, прикрепена към самотно стърчаща врата:

Макар в града да имаше много погребални бюра, клиентелата им бе слаба. „Молим, заповядайте“ фалира три години преди Иполит Матвеевич да се засели в град Н., а майстор Безенчук пиеше на провала и дори веднъж направи опит да заложи най-хубавия си ковчег, направен само за реклама.

Хората в град Н. умираха рядко и Иполит Матвеевич знаеше това по-добре от всеки друг, защото работеше в Отдела за гражданско състояние, където завеждаше службата за регистриране на смъртните случаи и браковете.

Масата, на която работеше Иполит Матвеевич, приличаше на стара надгробна плоча. Левият й ъгъл беше изгризан от плъхове. Хилавите и крака пращяха под тежестта на дебелите пожълтели папки, пълни с книжа, от които можеха да се вземат всички сведения за кореняците на град Н. и за родословните дървета, израснали върху неплодородната провинциална почва.

В петък, 15 април 1927 година, Иполит Матвеевич се събуди както винаги в седем и половина и веднага навря нос в старомодното пенсне със златна дъгичка. Очила не носеше. Веднъж, като реши, че не е хигиенично да се носи пенсне, Иполит Матвеевич отиде при оптика и си купи очила без рамки, с позлатени дръжки. Отначало очилата му харесаха, но жена му (това беше скоро преди смъртта й) намери, че с очила е същински Милюков и той ги даде на вратаря. Вратарят не беше късоглед, но навикна с очилата и ги носеше с удоволствие.