Иля Илф - Златният телец

— Лейтенантът е имал трима сина — забеляза Бендер, — двамата умни, а третият глупак. Трябва да го предупредим.

— Няма нужда — каза Балаганов, — нека знае друг път как се нарушава конвенция?

— Каква е пък тази конвенция?

— Почакайте, после ще ви кажа. Влезе, влезе!

— Аз съм човек завистлив — призна си Бендер, — но тук няма за какво да завиждам. Вие никога ли не сте гледали борба с бикове? Да идем да погледаме.

Сдружилите се деца на лейтенант Шмид излязоха иззад ъгъла и се приближиха до прозореца на председателския кабинет.

Зад замъгленото, немито стъкло седеше председателят. Той пишеше бързо. Както при всички пишещи, лицето му беше нажалено. Изведнъж той вдигна глава. Вратата се разтвори и в стаята проникна Паниковски. Притиснал шапка към кирливото си сако, той се спря близо до бюрото и дълго мърда дебелите си устни. След това председателят подскочи на стола си и широко отвори уста. Приятелите чуха проточен вик.

С думите „всички назад“ Остап повлече подире си Балаганов. Те изтичаха на булеварда и се прикриха зад едно дърво.

— Свалете шапки — рече Остап, — оголете глави. Ей сега ще стане изнасянето на тялото.

Той не се излъга. Не бяха още успели да заглъхнат тътнежите и модулациите от гласа на председателя, когато на портала на изпълкома се показаха двама яки сътрудници. Те носеха Паниковски. Единият го държеше за ръцете, другият — за краката.

— Тленните останки на покойния — коментираше Остап — бяха изнесени на ръце от близки и приятели.

Сътрудниците извлякоха третото глупаво дете на лейтенант Шмид на стълбището и взеха бавно да го люлеят. Паниковски мълчеше, загледан покорно в синьото небе.

— След кратката гражданска панихида… — започна Остап.

В същия миг сътрудниците, като придадоха достатъчно размах и инерция на тялото на Паниковски, го изхвърлиха на улицата.

— … тялото бе предадено на земята — завърши Бендер.

Паниковски се пльосна на земята като жаба. Той се изправи бързо и като се кривеше на едната страна повече от преди, побягна по булевард „Млади дарования“ с невероятна бързина.

— Е, сега разкажете — промълви Остап — по какъв начин този гад е нарушил конвенцията и каква е била тази конвенция.

Тревожно прекараното утро свърши. Без да се сдумват, Бендер и Балаганов бързо се отдалечиха от изпълкома. По главната улица возеха на разточена селска кола дълга синя релса. Такъв звън и екот се носеха по главната улица, като че каруцарят с рибарските брезентови работни дрехи караше не релса, а оглушителна музикална нота. Слънцето се отразяваше от стъклената витрина на магазина за нагледни пособия, дето над глобусите, черепите и картонения, смешно боядисан черен дроб на пияница приятелски се прегръщаха два скелета. В бедния прозорец на работилницата за щемпели и печати най-голямо място заемаха емайлираните табелки с надписи:

просто

и най-после черна солидна табела със златни букви:

Види се, тези категорични текстове най-много се търсеха в град Арбатов. На всички останали аления в живота работилницата 33 щемпели и печати се беше отзовала само с една синя табелка:

По-нататък един до друг се бяха разположили три магазина за духови инструменти, мандолини и басови балалайки. Медните тръби, блеснали развратно, бяха полегнали на полиците на витрината, обвити с червено платно. Особено хубав беше бас хеликонът. Той беше толкова могъщ, тъй лениво се приличаше на слънцето, свит на кравай, че би трябвало да го държат не във витрината, а в столичната зоологическа градина, някъде между слона и боата, та през празнични дни родителите да водят децата си при него и да им казват: „Ето, детето ми, павилионът на хеликона. Хеликонът сега спи. А когато се събуди, непременно ще почне да тръби“ И децата ще зяпат удивителната тръба с големи учудени очи.

В друго време Остап Бендер би обърнал внимание и на новите, големи колкото къщи балалайки, и на извилите се от слънчевия пек грамофонни плочи, и на пионерските барабани, които със своите крещящи шарки навеждаха на мисълта, че куршумът е глупак, а щикът — юнак, ала сега не му беше до това. Ядеше му се.

— Вие, разбира се, стоите на края на финансовата бездна? — попита той Балаганов.

— Намеквате за пари ли? — рече Шура. — Нямам пари вече цяла седмица.

— В такъв случай вие ще свършите зле, млади човече — рече наставнически Остап. — Финансовата бездна — това е най-дълбоката от всички бездни, в нея човек може да пада цял живот. Но нищо, не тъжете. Аз все пак задигнах в човката си три купона за обед. Председателят на изпълкома ме обикна от пръв поглед.