Златният сандък - Татска приказка (Татска приказка)

В едно шахство, в едно падишахство, на нашата земя, не вчера, не днес, а в стари времена живял един богаташ. Този богаташ имал един-единствен син, когото много обичал и изпълнявал всичките му желания.

Когато синът станал на осемнадесет години, отишъл при баща си и казал:

— Скъпи татко, жив и здрав да си ми, разреши ми да ида на лов. Омръзна ми да стоя в къщи, вече съм голям и трябва да видя света със собствените си очи.

Бащата се зарадвал и помислил: „Ето че дочаках сина ми да стане голям!“ Но в същото време богаташът се разтревожил за сина си. Радостта и скръбта се смесили в сърцето на стареца и той казал:

— Мили синко, защо ти е да ходиш на лов? Богатствата, които съм натрупал, ще ти стигнат за сто години. А аз имам само теб.

Дълго разубеждавал сина си, но момъкът държал на своето:

— Вече съм голям и искам да видя света!

И в края на краищата бащата отстъпил.

— Само не язди на изток! — предупредил сина си той.

Момъкът не се приготвял дълго. Избрал най-добрия кон от бащиния си табун, майка му напълнила една шарена торба и той тръгнал на лов.

През целия ден синът на богаташа не слязъл от коня. Много села видял по пътя си, всички кътчета на гората преровил, но нито един звяр, нито една птица не ударил. Настанала вечерта и синът на богаташа се натъжил.

— Ще ме е срам пред баща ми — помислил той, — ако се върна с празни ръце. Ще тръгна на изток! Кой знае какво му е хрумнало на татко, та ми забранява!

И момъкът потирил коня си на изток. Много ли, малко ли препускал, много ли, малко ли села преминал, нощ ли, две ли нощи бил на път, но на края стигнал до някаква гора. Претършувал цялата гора, но не намерил никакъв дивеч. Свършило се яденето, което майка му сложила в торбата, а момъкът не срещнал нито звяр, нито птица.

И тогава решил да върви още по-нататък. Кой го знае колко е пътувал, но изминал път, равен на дължината на всички улици в родния му град. Най-сетне момъкът се измъкнал от гората и видял в далечината някаква крепост. Шибнал вихрогона си с камшичето и той полетял във въздуха, шибнал го още веднъж и конят го отнесъл при крепостната стена. Момъкът си казал: „Каквото ще да става, ще вляза в крепостта!“

Слязъл от коня и едва тогава почувствувал колко е уморен, колко е измъчен от жажда.

Влязъл момъкът в крепостта и вътре видял красива тухлена къща. Блъснал вратата синът на богаташа, влязъл в къщата и гледа: една хубава девойка с тежки дълги плитки седи на колене, мокри парцал в сребърен леген и мие пода. И там, където прекара парцала, подът блести като огледало. Синът на богаташа гледал, гледал и изведнъж, дали от жаждата, дали от блясъка, очите го заболели и той паднал. Като чула шума, девойката скочила и едва не извикала, но когато забелязала, че на пода лежи момък с невиждана красота, се успокоила и се приближила до него.

— Вода — прошепнал синът на богаташа.

Девойката донесла вода в сребърна стомна и напоила непознатия. Той отворил очи и видял хубавицата. Засрамил се от слабостта си и бързо се изправил. Дълго стоели момъкът и девойката, озарени един друг от красотата си. На края девойката попитала:

— Откъде си, къде отиваш?

Синът на богаташа разказал за себе си, разказал и за това, че баща му не давал да язди на изток.

Девойката рекла:

— Вярно е казал баща ти: всички момци, които тръгваха на изток, загиваха. Имаш късмет, че те срещнах аз, иначе нямаше да останеш жив. Знай, че тази крепост е владение на баща ми и той заповяда да убиват всички момци, попаднали тук, а телата им да хвърлят на кучетата. И всичко това защото никой не бива да знае за моето съществуване.

Ала синът на богаташа не слушал думите на хубавицата, гледал я и мислел само за едно — как да остане завинаги с нея. А девойката възкликнала:

— Иди си, момко! Научи ли баща ми, че си тук, загинал си!

Хубавицата отворила вратата, момъкът се сбогувал и незабелязано напуснал крепостта. Качил се на вихрогона си, шибнал го с камшичето и конят полетял във въздуха. Втори път го шибнал — конят се издигнал над облаците, трети път го шибнал — конят го донесъл до бащиния праг.

Бащата и майката се зарадвали на благополучното завръщане на сина си, взели да го гощават с най-хубави гозби, да го разпитват къде е бил, какво е видял. Но очите на момъка не виждали никакво ядене — в тях бил ликът на девойката, а ушите му не чували въпросите на родителите — в тях звучал гласът на девойката.

Момъкът едва дочакал нощта, ала и през нощта не можал да се унесе. Като дяволско черво се проточила за него тази нощ. Ала всяко начало, всеки път, всяко време си има край и тази нощ също се свършила. Рано сутринта момъкът понечил да стане от постелята си, но краката не го държали и той пак легнал.