Златният сандък: Татска приказка (Татска приказка)

Богаташът се огорчил и започнал да увещава бащата на девойката. Той мислил, мислил и на края рекъл:

— Има само един изход: денем да бъде при мъжа си, а нощем да се връща в къщи.

Богаташът възкликнал:

— Как така? Такова нещо никъде го няма!

Но друго не можел да стори, освен да се съгласи. По-добре нещо, отколкото нищо. И утре е ден!

Кръвожадният падишах и богаташът съчинили договор, в който се казвало: бащата на девойката дава дъщеря си с условие, че денем ще прекарва при мъжа си, а нощем ще се връща в къщи. Като подписали договора, те, по случай голямата радост, седнали да пируват и пирували до сутринта. А рано сутринта богаташът и хората му се запътили към къщи и съобщили радостната вест на момъка.

Щом синът на богаташа узнал, че девойката ще му стане жена, веднага оздравял.

Скоро настъпил денят на сватбата. Богаташът повикал на тържеството всичките си приятели и познати, а надвечер сватбарите довели младоженката. Какво ставало само! Седем дни и седем нощи не замлъквали звуците на тъпана и зурната. И през цялото това време младоженката денем била в къщата на младоженеца, а нощем си отивала у тях.

Но ето че сватбата свършила, свършили и тупурдиите, младите останали сами и момъкът попитал невестата си:

— Защо нощем си ходиш у вас?

— Не мога да ти отговоря — само толкова казала девойката.

Минавали дни, месеци, но всичко си оставало, както по-рано: денем девойката била в къщата на мъжа си, а през нощта си отивала у тях. Всичко това дотегнало на момъка, пък и прел хората му било неудобно. Веднъж казвал, че жена му заминала при чичо си, втори път — при баща си, трети път — още нещо ще измисли, и така всеки ден.

И ето че една вечер момъкът излязъл пред портата, седнал и се замислил. По това време оттук минавал някакъв старец, погледнал момъка в лицето и веднага се досетил, че нещо не е в ред. Спрял се и казал:

— Добър вечер!

Синът на богаташа отговорил:

— И на теб.

Старецът седнал до момъка и го заразпитвал:

— Защо скърбиш? Не искаш ли да ми разкажеш за нещастието си? Момъкът отвърнал:

— А каква полза, ако ти разкажа?

Тогава старецът измъкнал от джоба си една шапчица, наложил я на момъка и попитал:

— Виждаш ли ме?

— Виждам те — отговорил синът на богаташа.

— А аз теб — не — казал старецът.

След това сам наложил шапчицата и попитал:

— А сега виждаш ли ме?

Момъкът отговорил:

— Не.

— А аз те виждам — рекъл старецът. Снел шапката-невидимка, дал я на момъка и добавил:

— Вземи я, ще ти свърши работа!

Синът на богаташа благодарил на добрия старец и двамата се разделили.

Сутринта девойката се върнала при мъжа си и гледа: много е весел днес. Зарадвала се, цял ден се шегували и не забелязали кога настъпила вечерта. Но ето, както винаги, за девойката пристигнала каруца. Тя се сбогувала е мъжа си и излязла на двора, а момъкът наложил шапката-невидимка, станал невидим, изскочил от къщи и също седнал в каруцата. Потеглили заедно.

Малко ли, много ли пътували, както и да е, но стигнали до крепостта на кръвожадния падишах. Девойката слязла от каруцата и тръгнала към къщи, момъкът — след нея. Влязла в стаята си, а мъжът й — също. Едва седнала девойката на миндера и дошла една слугиня, поклонила се и попитала:

— Какво ще заповядаш да донеса за вечеря?

Девойката отговорила:

— Каквото искаш.

Слугинята наредила трапезата и поднесла пилаф със стафиди, а отгоре сложила печена гъска. Девойката си измила ръцете и започнала да яде, същото направил и момъкът. Девойката яде от едната страна, момъкът — от другата. Когато похапнали, дошла слугинята и разчистила трапезата, а девойката се съблякла и легнала да спи. Момъкът също се съблякъл и легнал на другия креват. Девойката както легнала, така и заспала, а момъкът не притворил очи, лежал и чакал да види какво ще стане.

Изведнъж, точно в полунощ, се разнесъл страшен грохот и цялата къща се разклатила. Гледа момъкът: покривът се разтворил като крила на порта и в стаята влетял един златен сандък. Щом сандъкът се докоснал до пода, девойката скочила, облякла се, пъхнала се в сандъка и тракнала капака. Сандъкът веднага се издигнал нагоре и изчезнал, а след това покривът пак се съединил и всичко станало както по-рано. Синът на богаташа се смаял, като видял такова чудо. „Ясно ми е защо си отива нощем — помислил той. — Но къде отлита със сандъка? Трябва да науча!“ Лежал момъкът, лежал и заспал. Събудил се от страшен грохот, от който се разлюляла цялата къща. Покривът отново се разтворил, златният сандък влетял вътре, девойката излязла от него и той веднага отлетял. Гледа момъкът: съмва се. А девойката подредила стаята, умила се, пременила се, с една дума, нагласила се да иде при мъжа си.