Джон Хокс - Тъмната река

Брайън остави куфарчето с тромпета и си свали якето.

— Как вървят уроците, Челисима? В четвъртък те чух как репетираш. Доста добре звучеше.

— Трябва и аз да ти измисля прякор — отвърна Алис. — Какво ще кажеш за Брайънисима?

Брайън се усмихна и седна на компютъра.

— Окончанието „-исима“ е за жени. Трябва да е нещо друго.

Алис си облече палтото и реши да остави челото в комуналния център и да се прибере у дома. Една от вратите на стаята за изпълнение водеше към малък килер. Тя заобиколи внимателно едно грънчарско колело и подпря челото в ъгъла в дъното, зад два найлонови чувала с керамична глина. И изведнъж чу мъжки глас от стаята за изпълнение.

Върна се до открехнатата врата, надникна през процепа и дъхът и спря. Огромен брадат мъж беше насочил пушка към Брайън. Беше с камуфлажни дрехи като ловците на елени, които Алис беше виждала по пътя към Сан Лукас. По бузите му беше размазана тъмнозелена боя и носеше специални очила с гумени каишки. Очилата бяха вдигнати на челото му и й заприличаха на рог на чудовище.

— Как се казваш? — попита мъжът. Гласът му беше хладен и спокоен.

Брайън не отговори. Бутна стола назад и бавно се изправи.

— Попитах те нещо, момче.

— Брайън Бейтс.

— Има ли още някой в сградата?

— Не. Сам съм.

— Какво правиш?

— Опитвам се да вляза в интернет.

Брадатият мъж тихо се засмя.

— Губиш си времето. Току-що прерязахме кабела към платото.

— Кой си ти?

— Не бих се тревожил за това, момче. Ако искаш да пораснеш, да чукаш, да имаш кола и така нататък, по-добре отговаряй на въпросите ми. Къде е странникът?

— Какъв странник? Никой не е идвал тук, откакто падна първият сняг.

Мъжът помръдна дулото на пушката.

— Не ми се прави на умник. Знаеш за какво говоря. Един странник е идвал тук заедно с арлекин на име Мая. Къде отидоха?

Брайън леко смени тежестта си, сякаш се канеше да се втурне към вратата.

— Чакам да ми отговориш, момче.

— Върви по дяволите…

Брайън се спусна напред и брадатият стреля. Изстрелите бяха толкова силни, че Алис отскочи от вратата. Остана скрита в сенките сякаш цяла вечност. Тишина. Тя отново се промъкна към светлината. Мъжът с пушката си беше отишъл, а Брайън лежеше на една страна, сякаш беше заспал на пода, свит около яркочервена локва кръв.

Тялото й беше същото, но самата Алис — момичето, което се беше смяло с приятелките си и беше свирило на чело — изведнъж се беше смалила. Чувстваше се така, сякаш живее в куха статуя, от която гледа към света.

Гласове. Алис отново се притаи в сенките. Убиецът на Брайън се върна с още шестима мъже. Всичките бяха облечени с камуфлажни униформи и имаха на главите радиопредаватели с малки микрофони, извити покрай устата. Всеки държеше различен модел пушка, но всичките имаха върху цевта мерници с лазерно насочване. Командирът — по-възрастен, с къса коса и очила с метални рамки — тихо говореше в микрофона си. Кимна и изключи предавателя, закачен на колана му.

— Добре, Съмърфийлд и Глийсън са на позиция с термичните сензори. Ще спрат всеки, който се опита да избяга, но не искам да се стига дотам.

Няколко от мъжете кимнаха. Един от тях пробваше лазерния си мерник и малка червена точица танцуваше по бялата стена.

— Помнете — раздадените ви оръжия са регистрирани на имената на хора, които живеят тук. Ако поради някаква причина се наложи да употребите нерегистрирано оръжие, моля да запомните мястото, жертвата и броя на произведените изстрели. — Командирът изчака мъжете да кимнат. — Добре. Знаете какво да правите. Да вървим.

Шестимата излязоха, като сложиха очилата на очите си, но командирът остана в стаята. Крачеше напред-назад и от време на време говореше в микрофона. „Да. Разбрано. Следваща цел“. Не обръщаше никакво внимание на трупа на Брайън — сякаш изобщо не го забелязваше, — но когато една тънка струйка кръв се стече по пода, той грациозно я прескочи и продължи да обикаля.

Алис седеше в ъгъла на склада, притиснала колене към гърдите си, със затворени очи. Трябваше да направи нещо — да намери майка си, да предупреди останалите, — но тялото й отказваше да помръдне. Мозъкът й продължаваше да бълва мисли, а тя ги гледаше безучастно, сякаш бяха размазани образи върху телевизионния екран. Някой плачеше, говореше силно — и после чу познат глас.

— Къде са децата ми? Искам да видя децата си…

Тихо се промъкна до вратата и видя, че командирът е довел в стаята Джанет Уилкинс. Семейство Уилкинс идваха от Англия: бяха се преселили в Нова хармония само преди няколко месеца. Госпожа Уилкинс беше пълна превзета жена, която сякаш се страхуваше от всичко — гърмящи змии, сипеи и светкавици.