Джон Хокс - Златният град

Джагър й подаде непромокаемата раница и тя я метна на раменете си. Стегна ремъците и ги нагласи. Когато всичко беше готово, прибра двата специални патрона във външния джоб на панталоните си.

— Мислех си, че пушката вече е заредена — каза Джагър.

— Липата ми ги даде. Това са пробивни куршуми за разбиване на ключалки.

— По дяволите… — Джагър бе наистина впечатлен.

Роланд й подаде секачите и тя ги закачи на една халка на панталоните си.

— Внимавай за дупки и не си пипай очите — каза й той. — В тунелите има плъхове. Ако в тялото ти влязат бактерии от изпражненията им, можеш да хванеш болестта на Уейл. Трудно се лекува.

— Приятно ми беше да го науча. Има ли още нещо, което трябва да знам?

Роланд я погледна смутено.

— Бих искал да те питам нещо.

„Защото си мислиш, че ще умра“ — помисли си Мая, но все пак кимна.

— Слушам те.

— Арлекините казвате: „Прокълнат от плътта, спасен от кръвта“.

— Да.

— От чия плът и от чия кръв?

— Прокълнати сме, защото сме човешки същества. Но сме готови да се жертваме за нещо по-важно от собствения ни живот.

Роланд кимна и каза:

— Успех, Мая.

— Благодаря. Изпълнихте дълга си.

Двамата свободни бегачи се отпуснаха, но Джагър все пак се усмихна нервно.

— Беше чест да ти помогнем, Мая. Кълна се, че е така. През последните няколко дни двамата с Роланд се чувствахме като почетни арлекини.

Блажената майка щеше да го зашлеви за такова нахално изказване, но Мая го подмина. Щом животът на всеки има стойност и смисъл, трябваше да уважава гражданите.

— Оставете телефоните включени — каза тя. — Ще ви се обадя, когато изляза от сградата.

Прекачи се през парапета и се спусна по стълбата до решетката. С помощта на секачите сряза ръждивия катинар, отвори вратата и влезе в канала. Блажената майка винаги бе настоявала, че оръжията са най-напред. Всичко останало — после . Двата й ножа вече бяха закрепени за подлакътниците й. Тя премести раницата и извади меча и бойната пушка с ремък. Завърза ножницата отстрани на раницата и преметна пушката през врата си. Накрая извади мощния фенер и го включи.

Раздвижи лъча и огледа канала. Беше очаквала да открие голяма бетонна тръба, но Флийт бе скована в облицован с тухли тунел с височина около два и половина метра с равен под, извити стени и сводест таван. Въпреки че отиваха на работа с метрото, жителите на Лондон рядко се замисляха какво има под земята. Флийт Ривър бе текла през града по време на бунтове, войни и Големия пожар. Съществувала бе по времето на Шекспир и през римската епоха. И сто на сто бе поемала водите от разтапящите се ледници от последния ледников период. Всичко това бе минало и сега реката бе в плен. Долната половина на тунела бе покрита с водорасли, а останалата част имаше бяла кора, приличаща на размазана в умивалник паста за зъби.

Нагазила до коляно в студената вода, Мая направи първата си крачка напред. Появиха се вълнички и водата заплиска по стените. Дъното на канала бе покрито с тиня и едър пясък. Когато ботушите й потънаха петнайсет сантиметра, осъзна, че ще й трябва доста време и усилия, за да стигне до Лъдгейт Съркъс.

Сянката й се плъзгаше по стените.

След десетина минути видя зелената светлина, струяща от дренажния канал, който се изпразваше в тунела. Поне се движеше в правилна посока. На двайсетина метра северно от фенера тунелът се раздвояваше. Мая нарисува ромб със спрея си и тръгна наляво, където течението й се стори по-силно.

Не можа да намери белия фенер край „Блекфрайърс Пъб“, но продължи нататък. Каналът се стесни — стана висок около метър и половина — и каската й опираше в грубата тухлена повърхност. Появиха се фиброоптични кабели, закрепени с метални скоби за тавана. Съобщителните компании, които осигуряваха интернет на града, си бяха дали сметка, че разкопаването на улиците ще им струва милиони, и по някакъв начин бяха убедили градските власти да им осигурят свободен достъп до Флийт. Мая се запита дали интернет кабелите следват течението и на други изгубени реки.

От време на време минаваше покрай отходни канали. Когато тунелът зави надясно, долови още по-силна миризма. Мас. Пържено олио. Намираше се под някой ресторант, който изхвърляше отпадъците си в реката.

Дълъг двайсетина сантиметра плъх пробяга по тухлите. Със засилването на миризмата на кухня се появиха още плъхове и на Мая й призля. Някои от животните бягаха от светлината, но други останаха неподвижни върху полегатите стени на тунела. От лъча очите им светеха като малки червени мъниста. Тунелът зави наляво и тя видя стотици плъхове. Светлината ги хвърли в паника и някои от тях скочиха във водата и с високо цвъртене заплуваха към отсрещната страна.