Джон Хокс - Златният град

— Плащаме ли членски внос? Или подписваме някаква молба? Каква е процедурата?

— Пет лири на човек и получавате членски карти, макар че май съм ги забутала някъде.

Малко смутена, Нора забърза към някогашната трапезария и започна да рови из кутии и пликове.

Мая се наведе към Симон и попита тихо:

— Вярваш ли на всичко това?

— Че Флийт Ривър е още тук ли? Няма съмнение в това. А десет лири е доста приемлива цена за една добра карта.

— Готово! — Нора Григс застана на вратата и триумфално размаха съкровището си. — Членски карти!

С жълта каска на главата и отражателна жилетка с логото на Лондон Сити Мая стоеше срещу сградата на фондация „Евъргрийн“ на Лаймбърнър Лейн. Беше десет вечерта и нямаше никакви хора, но тя не забравяше нито за момент наблюдателните камери по стената над централния вход.

Роланд бе на половин пряка надолу и търсеше канал, който да отвежда дъждовната вода към Флийт Ривър. Според картата на Нора Григс реката беше точно под тях и течеше в мрака към Темза.

През нощта сградата на „Евъргрийн“ приличаше на шахматна дъска — решетка линии, очертаващи черни и сиви квадрати. Светлината идваше от вертикалната линия прозорци на аварийното стълбище и от два закрити с пердета прозореца на петия етаж. Мая си помисли, че може би Алис е там. Но може пък някой счетоводител да беше забравил да изключи настолната си лампа.

Роланд вдигна ръка и тя забърза към него. Свободният бегач също беше с каска и отражателна жилетка. Бръкна в раницата си и извади фенерче, прикрепено към десетметрова рибарска корда.

— Това е най-близкият до сградата вход към каналите. Но не мога да гарантирам, че тръбата води до реката.

— Все пак го направи. По-добре е от нищо.

Роланд включи фенерчето с тъмночервена крушка и го спусна през отвора.

— Когато вървиш на север, ще виждаш зелени, бели, сини и червени светлини. Червената е най-важната. Тя означава, че си на десет метра от целта.

Завърза края на кордата за решетката и тръгнаха към Лъдгейт Съркъс, преди сто години оживен площад с амбулантни търговци, но днес просто поредното стерилно кръстовище с жълти зебри. В района имаше много отводнителни канали и те спуснаха синьото фенерче в един близо до алеята. Продължиха по Ню Бридж Стрийт, оставиха бялото фенерче недалеч от „Блекфрайърс Пъб“ и тръгнаха към Темза.

Оставиха четвъртото фенерче в един канал недалеч от сградата на „Унилевър“ — голяма постройка с кремав цвят и фасада, придаваща й вид на старогръцки храм. Мая знаеше, че сградата е просто поредната демонстрация на мощ, но величественото изпълнение в класически стил бе наистина завладяващо. „А какъв е символът на моето поколение? — запита се тя. — Може би наблюдателна камера?“

Стигнаха Блекфрайърс Бридж и слязоха по стъпалата към пешеходната алея Полс Уок, която минаваше покрай реката. Железопътният мост бе точно над тях и Мая чу тракането на влак, пътуващ към гара Уотърлу.

Джагър седеше на една пейка с непромокаема раница, в която беше оборудването й. Завърши разговора по телефона си и прекъсна връзката.

— Току-що говорих със Себастиан. Проследил е чистачката до апартамента й.

— Не искам да работи тази нощ — каза Мая.

— Нямаш грижи. Симон Лумброзо й се обадил и й казал, че сградата е затворена заради разливане на химикали. Няма да идва.

Мая отиде до парапета и се загледа в градските светлини, отразени от Темза. През деня реката бе просто част от обстановката. Туристи се качваха на Милениъм Уийл и правеха снимки на Уестминстър. Но през нощта Темза изглеждаше тъмна и могъща, минаваше като безмълвна сила през проблясъците и суматохата на Лондон.

Към парапета бе закрепена стоманена стълба, по която работниците можеха да се спускат до дренажната тръба, която изливаше водите си в Темза. Според Нора Григс това бе всичко, което беше останало от могъщата Флийт Ривър.

Роланд и Джагър застанаха до нея с принадлежностите. През последните няколко дни бяха купили по-голямата част от екипировката й и й бяха помогнали да организира плана. Двамата свободни бегачи все още бяха нащрек заради гнева й и Джагър се напрягаше всеки път, когато се появяваха оръжия. След кратко ровене в раницата Роланд извади гумирани панталони и каза:

— По-добре ги обуй. Ще вървиш във вода все пак.

Някакъв навъсен бегач мина покрай тях, следван от държаща се за ръце азиатска двойка. Никой не изглеждаше изненадан, че Мая обува панталоните. С каските и жилетките тя и двамата свободни бегачи приличаха на общински работници, канещи се да се справят с някакъв проблем с канализацията.